Погледнах към полицаите. Не се бяха помръднали. Това означаваше, че са фалшиви, защото не смееха да се приближат до Мелиса, да обяснят какво желаят, да ни сложат белезници, и да ни откарат. Това беше в наша полза, но само ако действахме както трябва сега.
— Може би ще е късно.
Тя скръсти ръце и се замисли над думите ми. После запита:
— По служба ли е? Искам да кажа, за Военноморските сили ли работите?
Е, за тях работехме, донякъде. Кимнах.
— Да.
— А какво правите, ако не е тайна?
— Бих могъл да ти кажа, но после трябва да те убия. — Тя ме изгледа много особено. Явно го вземаше на сериозно. — Пошегувах се, Голд. Но е по-добре за теб, ако не знаеш.
Отново ме погледна и сви устни.
— Елате с мен.
Пъхна се под бариерата и се обърна към мен.
— Е? Ако ще го правите, хайде, защото няма много време.
Подадох сигнал на Гадния и Пачия крак. Те затичаха към мен и Малката бира. Прескочихме дървените „магарета“ и последвахме Голд, която тръгна на запад към дългата редица влекачи, паркирани на ъгъла.
Сега полицаите отново се движеха. Мани също. Както и Бренекето. Но ние се намирахме на сто и петдесет метра пред тях. Някаква сирена изсвири три пъти. Спрях, за да видя какво става.
— Дявол да го вземе, Дик, мърдай… — Гласът на Мелиса беше напрегнат. Започна да тича. Отляво дочух рев на автомобилни двигатели. — По дяволите, размърдайте си задниците! Започват снимките.
— Давай… — Затичах край нея. Същото сториха и момчетата ми.
Стигнахме в далечната страна на улицата, когато шест полицейски коли и един голям камион с надпис „Отряд за бързо реагиране“ профучаха по широката улица, а сирените и светлините им работеха с пълна сила. Минаха точно там, където бяхме пресекли улицата, после завиха зад ъгъла и се отправиха към небостъргача.
На сто метра зад нас Мани Танто се опитваше да уговори моторизирани полицаи от Лос Анджелис да го пуснат да мине. Изглежда, без успех. Когато се качихме в джипа на Голд, видях, че ни гледа през малък бинокъл.
Срещнахме се малко след 3,00. Голд ни остави на тихоокеанското шосе, след като изключи фаровете си и забави ход, като бавно тръгна по банкета. Не бях сигурен дали ни следят, но не исках да поемам никакви рискове. Изтърколихме се в една канавка, оставихме я да отмине и изчакахме още пет минути, за да видим дали някой няма да мине покрай нас. Nada. Дължах голяма услуга на тази дама — и щях да я върна, ако съм жив достатъчно време, за да се върна в Лос Анджелис.
Когато реших, че е чисто, пресякохме шосето и влязохме в парка на Зума Бийч, изпълзяхме на плажа, после слязохме по скалите и цопнахме във водата. Студено беше, а и ние бяхме напълно изтощени, трябваше да теглим Чери, чиято дясна ръка бе срязана и той загуби доста кръв. Но видях „Злобния жабок“, който се люлееше по вълните на около миля от брега. Майк бе сложил две неонови лампи — червена и бяла — и ние ги използвахме като ориентир.
Той ни изтегли на борда, помогна ни да се подсушим с големи, дебели кърпи, сгря ни с кафе и бренди, помогна да закърпим ръката на Чери с хирургически лепенки, а след това попита какво става, мамицата му. Не обичаше да има тела на яхтата си и ми го каза с думи, от които Ев Барет би се възгордял.
И аз не харесвах тази идея, но в случая нямаше голям избор. Двама души бяха и щях лесно да се отърва от труповете им, все едно че са убити при изпълнение на официална мисия на Военноморските сили.
Въпросът беше как да го направя. Нещастните случаи трябва да бъдат представени така, че да не е възможно да се установи вината ни. А и труповете трябваше да бъдат намерени в такова състояние, в което не може да им се прави аутопсия.
Най-близкото съоръжение, където можехме да хвърлим котва, беше военновъздушната станция на Военноморските сили Пойнт Мугу, където „Червената клетка“ в първоначалния си вид бе имала един от най-големите си триумфи. През 1985 г. нападнахме базата през уикенда на Деня на труда и заличихме президентския самолет от картата.
Този път проникването на „Червената клетка“ нямаше да бъде толкова успешно. По време на нападението щяхме да използваме неизправни импровизирани експлозивни устройства, далеч по-мощни, отколкото сме мислили. Щеше да възникне нещастен случай и Уинкин и Блинкин щяха да бъдат убити.
Вероятно задникът ми щеше да се озове пред военния съд, но ми беше все едно. И така всичко беше толкова осрано — вероятно Пинки прекарваше повече от времето си в мисли как да се отърве от мен и да ме пъхне обратно в затвора. Е, не си беше губил времето, защото се бях прецакал между севернокорейската й сегашна операция. Изглежда, имаше право, като каза, че ще се осера, защото аз наистина го направих.