Но имах да свърша по-важни неща, отколкото да се самосъжалявам. Повиках бойците си на кърмата и заповядах да почиват колкото могат повече, защото щяхме да сме доста заети. Майк вдигна котва към 4,45 и тръгнахме с 12 възела към Пойнт Мугу на около 24 мили от мястото на срещата в Зума.
Телата бяха кървили и подути достатъчно и на зазоряване започнаха да миришат. Влязохме във водата и добре ги измихме. Това беше необходимо — не исках над яхтата да летят чайки и да привличат вниманието към нас и товара ни.
Стигнахме в Пйнт Мугу през сутрешния пиков час и спряхме на две мили от брега, между ракетното стрелбище Ванденберг и самата военноморска база. Прекарахме целия ден в морето. Майк хвърляше въдица във водата за всеки случай, ако ни види някой патрулен катер или самолет. Не говорехме много. Нямахме настроение за това.
В 15,00 събрах хората в каюткомпанията и описах задачата.
— Може би това ще е най-трудното нещо, което ви се е налагало да правите. — Казах им, че ще нападнем Пойнт Мугу. По време на нападението аз и Гадния трябваше да сложим телата върху няколко истински импровизирани експлозивни устройства и да ги взривим.
Обясних защо трябва да го сторим.
Не им хареса много. Но трябваше да го направим.
Начертах схема на нападението. Нод и Чери щяха да нападнат полицейската станция пред главния портал, да срежат телефонните линии и да взривят радиоантените, за да не може никой да извика помощ. Пик и Малката бира щяха да прекосят плажа и за отклоняване на вниманието да запалят поредица огньове около складовете за гориво. В Калифорния огънят има по-друго значение — особено ако е в близост с горивен склад с достатъчно авиационно гориво, за да запали района от Окснард до Камарило. През това време Пачия крак щеше да среже веригата на задния вход и да постави серия симулатори на артилерийски огън по протежение на оградата в близост до тихоокеанското шосе. Докато властта се справи с целия този хаос, аз и Гадния щяхме да поставим двете тела и купчина истински импровизирани експлозивни устройства зад съоръжението за обезвреждане на боеприпаси в базата.
Започнахме мръсната работа в 21,30, като се премятахме през перилата по двойки. Гадния и аз изтеглихме телата до един сал. Вече започваха да се надуват и смърдяха лютиво, вкочаниха се и бяха адски трудни за носене. С охкания и стонове ги пренесохме през заблатената зона около лагуната в Мугу.
Когато преминахме през верижната ограда около съоръжението за обезвреждане на боеприпаси, властите в базата вече реагираха на симулираните експлозии до шосето. Намерихме подходящо място за погребалната клада на Уинкин и Блинкин. Чуваха се сирени и всички служещи бяха извикани, за да действат като пожарникари.
Гадния разби вратата на оръжейния склад с един лост и извади достатъчно динамит, за да събори средно голяма сграда. Двамата нагласихме зарядите, фишеците и детонационните кабели и почтително — доколкото това е възможно в подобна ситуация — поставихме телата върху експлозивите.
Гадния коленичи и прочете бърза молитва. Аз се присъединих. Останахме няколко секунди, после мълчаливо възобновихме работата си.
Погрижих се да покрия телата с малко пръст, за да наподобя гроб. Сигурно си мислите, че го направих от благоприличие. Всъщност направих го, за да може телата да послужат като амортизатори за експлозива, от което разрушителната му сила щеше да нарасне до максимум. Нямаше да е възможно да се съберат достатъчно тъкани, за да се направи аутопсия.
Гадния настрои часовника и се разкарахме, като на връщане минахме през резервата за диви животни, през блатата и надолу. Когато минахме край Пойнт Палос Верде, се обадих до Вашингтон и казах на дежурния капитан кой съм и коя група командвам. Съобщих, че имаме две жертви по време на обезвреждането на взрив, който не можахме да вземем със себе си на пътнически самолет. Обясних, че това е станало по време на необявено проникване на „Червената клетка“ във военноморската база Пойнт Мугу.
Казах му, че при завръщането си във Вашингтон ще подам пълен доклад и тъй като съм командир на „Червената клетка“, отговорността за жертвите пада изцяло върху мен.
Той започна да ми дрънка нещо, но аз натиснах бутона и прекратих разговора. Не ми се говореше повече.
Глава деветнадесета
Тръгнахме от Лос Анджелис с първия самолет, на който можахме да се качим — един от онези къси самолети „Боинг 737“, които се движат по вътрешните линии. По разписание правеше седем кацания, докато стигне Вашингтон. Бях оставил автоматите и повечето пистолети при Майк Ригън. Нямаше защо да ги носим със себе си и да създаваме проблеми на охраната на летището. Той обеща да ни ги прати по „Федерал Експрес“, когато се върнем и се озовем в безопасност. Безопасност? Това вече беше смешно. По време на първата част от полета от Лос Анджелис до Онтарио в Калифорния, както седях в самолета, се разтреперих. Приличаше ми на треската, която ме обземаше във Виетнам преди боен патрул — знаех, че там дебне някой, който иска да ме убие, и тялото ми като мощна, чувствителна антена долавяше опасността. Това ме правеше по-добър воин.