Сега, седнал с кутия полуизстудена бира „Строх“ в ръка и с поглед, зареян през прозореца, изпитвах същия трепет, както преди повече от четвърт век, когато напуснахме базата в Май То по тъмно и излязохме по делтата на Меконг на лов за мистър Чарли. Но този път усещането беше различно. Чувствах, че нещо не е наред, но не знаех точно какво. Нещо никак не беше наред.
Излетяхме за Скотдейл в Аризона по график. Взех си втора бира. После и трета. Обърнах се, за да видя хората си. Те бяха уморени, изстискани и изчерпани емоционално и физически. Чери практически не можеше все още да използва ръката си. Наблюдавах Пик и се опасявах, че сигурно беше получил мозъчно сътресение. Останалите гледаха така, сякаш се намирах на хиляди мили оттук.
Знаех какво не е наред. Бяхме загубили двама души, а очистихме само един от лошите. За нас това не беше добър резултат. Нещо ни куцаше. Момчетата го знаеха, знаех го и аз.
Кацнахме в Денвър малко след 11,55 местно време. Там имахме час и десет минути престой на международното летище „Стейпълтън“. Предложих да излезем, за да се разтъпчем и да поседнем в някой бар, където сервират бира „Куърс лайт“. Нещо като паметна служба за водолазите, които оставихме след нас — беше редно.
Все още се намирахме в зоната за сигурност, когато открих един бар в коридора. В него се продаваше наливна бира от автомат, но беше почти на привършване. По-хубавите барове се намираха на главния терминал, но аз се отклоних надясно и хората ме последваха. Нямаше нужда да тревожим полицаите под наем на летището с няколкото смъртоносни играчки, които бяхме успели да скътаме в ръчния си багаж.
Знам, знам. Чудите се как правим това, след като днес всички са толкова разтревожени от тероризма и съществува страх от отвличане на самолети и прочие. Е, отговорът е прост. Комбинацията от минимална заплата и липсата на мотивация може да ви даде представа за хората, които проверяват багажа по летищата. Спомняте ли си за „Нарита“? Е, тук беше сто пъти по-лошо. Не се ли чувствате по-спокойни от това, а?
Имахме към шест патрона и аз се извиних, че искам да източа гущера си, като се прокраднах до мъжката тоалетна на тридесетина метра от детекторите на метал. Когато излязох, се скрих зад двама души, които, макар и облечени в раирани костюми, според опитните ми очи носеха оръжие.
Мозъкът ми изключи и преминах на автопилот. Кои бяха те? Очевидно бе, че са или от полицията, или терористи. Веднага отхвърлих второто предположение — просто не изглеждаха така. Всъщност по дрехите им можеше да се съди, че са от ФБР. Приближих се, като се опитвах да не бия на очи. Единият държеше някаква снимка. Моята снимка — от обложката на „Свирепия“.
А, бремето на славата. Забавих темпото и започнах да наблюдавам как отиват към терминала, където беше самолетът ни и очакваше качването на пътниците.
В лек тръс се върнах в бара.
— Да тръгваме.
Гадния глътна бирата си, заметна раницата на огромното си рамо и се завъртя на столчето пред бара.
— Слушам, капитане.
Останалите също допиха бирите си и грабнаха багажа си.
Малката бира изведнъж се спря, когато тръгнах в обратна посока на терминала надолу по коридора.
— Хей, какво има?
— Просто ме следвай, ще ти обясня след малко. Трябва да се махнем оттук.
Минахме покрай охраната и отидохме в главната зона за пристигащите. Поведох хората си към вратите, където имаше наредени таксита.
— На около две мили надолу по „32-ро авеню“ има фирма за бракми под наем. Вземете такси, ще се срещнем там след час.
— Какво има? — Чери погледна назад.
— Ченгета — казах. — Вероятно са от федералните. Отидоха към вратата на терминала.
— Нас ли търсят? — учуди се Пачия крак. — Как…
— Мърдай, дявол да го вземе. — Не зная дали бяха от федералната полиция и дали търсеха нас, или пък са полицаи, които очакват пристигането на някой, екстрадиран от страната, но не мисля да поемам никакви рискове. Трябва да изчезнем, докато разбера какво става, мамицата му.
Обадих се на Кърнан Ирландеца от уличен автомат на около миля от терминала, но не го намерих в службата. Секретарката му ми каза, че е на събрание в Пентагона и няма да се върне преди единадесет.