— Да оставя някакво съобщение, полковник Марчинко? На кой телефон да ви се обади той?
— Не, ще позвъня по-късно.
По дяволите.
Опитах се да се свържа с О’Баниън на Хавайските острови, но и той беше излязъл. Напълно отчаян, звъннах на директния телефон на Стиви Уондър в Щаба на Военноморските сили. Две иззвънявания. Три. Четири. Молех се така, както не съм го правил, откакто монахините в унгарското католическо училище „Свети Ладислав“ ме удряха по кокалчетата на ръцете с линийките си. На шестото позвъняване изръмжа:
— Да.
— Аз съм.
— Майчице, колко си загазил, заднико.
— Moi?
— Да, тъпако.
Чух как сръбва кафе — на бюрото си държеше голяма пластмасова чаша, за да ядосва големите началници.
— Разузнавателна информация. Кратко. — Нямах настроение за разговори.
— Бунт. Убийство. Отсъствие без разрешение.
Наистина беше кратък.
— Мама му стара.
— Пратиха ФБР да те търси.
— Имам ли все още приятели?
— Освен мен ли? Може би още двама. Но не са от хората от другата страна на реката. Онези в коридор Е се вдигнаха по тревога веднага след като се обади. Чакат те. Изпратили са хора по всички шибани летища западно от Мисисипи.
— Има ли някой наш познат зад всичко това?
— Заповедите са на заместник-командващия по операциите, плановете и политиката.
— Не те питах за това.
Много добре знаех кой се крие зад всичко. Грант Грифит. Бунтът беше нарушение, за което пращаха на военен съд. А и убийство. Много добре го бяха докарали.
Като глазура на торта. Убийството щеше да ме вкара в затвора най-малко за петдесет години. Достатъчно време да си крадат ракети „Томахоук“ от Военноморските сили.
И точно заради това беше всичкото осиране — ядрените ракети „Томахоук“. Залогът беше голям, мамицата му — милиарди долари, а да не говорим за националната сигурност. А аз бях шибаният френски ключ, попаднал в зъбните колела на машината. Значи трябваше да бъда отстранен.
И за да са сигурни, че ще изчезна от играта, Грант Грифит и Пинки бяха пуснали цялото шибано федерално правителство да преследва мен и „Червената клетка“.
Е, майната им на Грант и Пинки. Проклети предатели, които разпродаваха тайните на страната си и не заслужаваха да живеят. Заради тези арогантни, алчни за пари задници бях загубил двама от най-добрите бойци на „Червената клетка“ и исках да станем квит.
Не, исках да изляза с една глава напред — главата на Грант Грифит. Побита на някой шибан кол. Исках и задника на Пинки.
Да. Исках да ми паднат в ръчичките онези двама проклети минетчии, шибани некадърници, видиотени смрадливци с малки пишки и гноясали топки, лайномозъчни смукачи на сфинктери и целувачи на задници и да ги убия — и то много, много болезнено. Много, много бавно.
— Някакви предложения, Уондър?
— Скрий се, брат. Не се обаждай на никого. Остави да видя накъде духа вятърът и след това да решим.
Разумно.
— Аз имам един проблем.
— Само един ли?
Харесвах чувството му за хумор.
— Един от многото проблеми. Когато ти беше в Ирак, ние нападнахме щаба.
— Зная. Кофти. Много задници се опариха.
— Е, взехме на заем някои неща от склада. Едни монитори. Аз съм ги монтирал на едно място и приемникът е в раницата ми. Но няма как да разбера какво излъчват.
— Къде са?
— Мисля, че в Лос Анджелис.
— Ти мислиш? С какво? По дяволите, Холмс, да не си мръднал?
Разказах му за Сийл Бийч. Дочух как сръбва още кафе.
— Да видим какво мога да направя от другата страна на шосето.
Говореше за базата Винт Хил.
— Всичко най-хубаво, брат.
— Добре. Обаждай се.
Погледнах часовника си.
— Ще се обяда отново около 18,00.
— Ще бъда тук. Пази задника си, сланинен мозъко.
— Яж лайна и лай по луната, задник.
Взехме две коли. Исках три, но можеха да се използват само две от кредитните карти. Другите бяха от Пентагона, а това означаваше, че може би вече са блокирани. Във всеки случай нямах намерение да давам преднина на онези типове, като им известявам откъде започва одисеята ни.
Аз и Гадния взехме Нод и Чери. Избрах един автомобил „Монте Карло“ от 1972 г. — истинска торпила, ако искате да преминете през блокада на пътя, през верижна ограда или пък друго препятствие. Пачия крак като олицетворение на скромността избра за себе си, Пик и Малката бира един червен „Флийтуд“. Разделихме се. Решихме да тръгнем на юг. Определих на момчетата среща в един почивен район, който помнех от пътуванията си с „ТЮЛЕН-група 6“. Намираше се на стотина мили от Денвър по междущатското шосе 25, южно от Фунтин и северно от Пайнън — съвсем близо до Пуебло в Колорадо. Часът на срещата беше 23,00.