Ако онези от ФБР бяха умни — но те не бяха, — сега щяха да забавят самолета, да разпитат екипажа, за да видят дали помнят къде сме слезли, и да прегледат щателно багажа, за да разберат какво сме носили.
Радвах се, че нямахме настроение по време на полета. Минахме без яко пиене. Без нахални приказки със стюардесите. Бяхме извадили късмет и с това, че се качихме на самолета поотделно, а не като обичайните шумни и буйни глутници тюлени, търсещи развлечения и игри. Богът на войната ни наглеждаше. Надявах се да продължи да го прави.
Оставих Гадния да кара, а аз подпрях глава и се опитах да подредя мислите си. Чувствах се, сякаш тичам из лабиринт — постоянно се сблъсквах със стени и никъде не откривах изход.
Гадния отби в един огромен пазарен център на север от Колорадо Спрингс, за да мога да се обадя по телефона. Във Вашингтон беше 17,40. Звъннах на Стиви Уондър. Никой не вдигна. Взехме кльопачка от един щанд за пици и се поразходихме, за да позяпаме по витрините и да огледаме мацките. След половин час опитах отново.
— Да. — Познатият глас се чуваше ясно и чисто.
— Аз съм.
— Помниш ли, като ти казах тази сутрин, че си затънал в лайната?
— Е, какво?
— Да ти го начукам. Не бях оценил правилно нещата — изсумтя Уондър. — Ето ги накратко: ти си персона нон грата. Военноморските сили искат задника ти. Пентагонът иска да бъдеш убит. ФБР са предупредени. Вероятно са предупредени и Групата за борба с терористи, митническата служба, имиграционната служба, бреговата охрана, а дори и пощите.
— Друго?
— Да.
— Какво?
— Не се опитвай да се обаждаш на приятелчетата си. На телефоните им има Дигитални следящи устройства и ще те намерят за тридесет секунди.
— Ирландеца?
— Да… Ирландеца и хората му са на страната на врага. Да се обадиш на тях е все едно да звъннеш на Пинки.
Наистина кофти новини. През годините бях изтъкал своя мрежа от неофициални източници на информация и контакти. Това ми помагаше да газя системата с подковани обувки. Заради нея можех да казвам „майната ви“ на адмиралите и да работя необезпокояван. Сега Уондър искаше да ми каже, че мрежата ми вече не съществува.
— Мога ли да се доверя на някого?
— Освен мен ли? — попита с равен глас. — Не съм сигурен, Дик. Много силно те искат.
— Имаш ли поне една добра новина?
Той замълча.
— Е… зная къде са мониторите ти, а ти не знаеш.
Господи. Този задник наистина знаеше как да пази тайна.
— Уондър…
Засмя се. Представях си как поклаща главата си.
— Добре де, Дик, хуй такъв. В Южна Калифорния са.
Това вече го знаех и му го казах.
— Да, така е, но не знаеш, че са били преместени.
Това бяха ценни новини.
— Къде?
— Не знам. Опитвам се да накарам едни приятели да ми направят голяма услуга. Обади се след два часа. Може и да имам нещо за теб.
— Разбрано.
Отново се качихме в колата и тръгнахме на юг. Накарах Гадния да спре до една бензиностанция „Филипс 66“ встрани от междущатското шосе и набрах номера на Уондър. Не вдигна. Изчакахме петнадесет минути, като се опитвахме да не привличаме внимание, и отново опитах.
— Да.
— Аз съм. Някакви новини?
— Да. Много си затънал в лайната. — Засмя се. Обичаше да ме гледа, когато се мъча. — Не се притеснявай. Открих къде се намират мониторите. В пристанището в Лонг Бийч.
— Сигурен ли си?
— Да.
— На кораб ли са?
— Не зная. В Бийч Харбър има много кораби, както и много докове.
Имаше право.
— Е?
— Е, значи ще чакаме, заднико. Ако мониторът започне да се движи на запад, то следва, че е на кораб.
— Ако е на кораб, ще можем да го проследим, нали?
Знаех, че всички кораби имат приемо-предаватели за спътникова навигация по фиксирани позиции и ако сравним положението на монитора с показанията на приемо-предавателя, можем да открием въпросния плавателен съд.
— Точно така, но все още няма никакво движение.
Уондър млъкна. Дочух го да сръбва от неизменното си кафе.
— Аз тръгвам. Ще ти се обадя след час.
— Добре.
Даде ми данните в 20,55 ч.
— Въпросният плавателен съд е танкер със сдвоен трюм. Името му е „Акита Мару“. Според шефа на пристанището е тръгнал днес в 19,00 ч.
— Добре. — Започнах да оформям план. Първият проблем за разрешаване беше да настигна танкера. Нямаше начин да се доберем до него, ако не можем да го намерим. Попитах: — Можеш ли да наглеждаш кораба?
— Сигурно. Ако успея да убедя другите да гледат настрани, докато си играя с превключвателите и приборите.