Целта ни беше да се изкачим на кораба и възможно най-бързо да поемем контрол над него. Трудното беше, че това трябваше да стане под зорките очи на кормчията — нищо не му пречеше да вижда какво става зад кърмата, — както и на всеки друг, който се намираше на мостика. Планирахме да нападнем по тъмно, по време на вечерята, когато хората са по-отпуснати и на мостика може би ще има само няколко души.
Начертах една кръгова диаграма, като изтъкнах другите усложнения, на които можем да се натъкнем. Посочих и зоните, които трябваше да превземем.
Първият проблем беше мястото точно под мостика, където се намират столовата и каютите на екипажа. Там си почиват хората, които не са на вахта. Поради потенциалните опасности от товара — избухлив петрол — те обикновено се излежават напълно облечени и готови да реагират на всяка опасност. А конкретно при това пътуване сигурно ще бъдат въоръжени.
Под палубата на столовата се намираше машинното. Някога няколко чернилки са мятали въглища в пещите. Сега обикновено тук седи един вахтен механик и наблюдава напълно автоматизираните двигатели. Когато танкерът се намира в тясно пространство, в резервната рулева рубка, разположена на кърмата, стои човек, който да поеме управлението в случай на загубата му от мостика.
Ако всичко е наред, когато нападнем, в кърмовата рубка не би трябвало да има човек, но аз не очаквах подобна радост, защото там моряците се усамотяват, за да лъскат бастуните си с някое порносписание в ръка. Притесняваха ме и други места — боцманският склад, както и помещението за веригите. И двете бяха обекти за усамотение при дълги курсове.
Всичко това означаваше, че трябва да пратя двама стрелци до мостика, за да поемат контрол върху комуникациите и управлението, двама — в столовата, за да обезвредят свободния от вахта персонал, двама да отидат под палубата да охраняват двигателя, двама да прочистят машинното, един да прочисти склада на боцмана и помещението за веригите и един — носовата част. Общо десет души.
В самолета бяхме общо седем тюлена.
Е, ключът към всичко беше надстройката. След като овладеем кърмовата част, щяхме да прочистим трюма, пътеките и пространствата в носовата част. Това щеше да бъде бавен, прецизен и преди всичко опасен процес, но можехме да го направим.
На 141-я час се качих в кабината на пилота и се пъхнах в пространството зад мястото на навигатора. Нуждаех се от бойна дрямка. Не спя много — три или четири часа на ден ми стигат. Но понякога обичам да затворя очи за петнадесет-двадесет минути и просто да забравя всичко. Това беше един от тези моменти.
Събудих се, когато усетих, че Пик променя курса и се спуска. Отидох при него. Той посочи през стъклото. Виждах кораб, който изглеждаше като петънце. Вдигнах бинокъла. Беше товарен кораб. Върнах се на мястото си.
Пик включи клаксона за скачане с парашут на шестата минута от 145-я час. Разтърках очи и погледнах през стъклото. Виждах цел — танкер, който се движеше точно пред нас на около шест мили. По дяволите, изчисленията на Стиви, а и моите се бяха оказали съвсем точни. Ударих високо вдигнатата длан на Пик.
— Браво.
Слязох в товарното помещение и извадих от раницата си следящото устройство, което бяхме задигнали от склада на Военноморските сили. Включих го. Нищо. На този кораб нямаше ракети „Томахоук“ с указатели.
Не търсехме този танкер.
Бързо се върнах в кабината.
— Тази цел е погрешна.
Това не се хареса на Пик и за да го разбера, потупа манометрите. Каза, че независимо че бяхме консумирали по-малко гориво от очакваното, вече стигаме до края, защото с трите двигателя е трябвало да летим по-ниско, през по-гъст въздух и по-бързо бяхме изгорили горивото.
— Колко време ни остава?
— Два часа. Може би два и половина. Имаш ли някакви идеи, капитане?
— Опитай да завиеш малко надясно.
Според предвижданията ми танкерът трябваше да се намира на дванадесет мили южно от отбелязаните на книгите ми трасета, по които се движеха товарни кораби. За да не го засичат, може би се е отклонил още на юг.
— И ако от това няма резултат?
— В такъв случай ни очаква дълго, дълго плуване.
След час и четиридесет и пет минути мониторът започна да се обажда от време на време. Занесох го в кабината.