— Добре ли си?
— Да, капитане. Нищо работа, мамицата му.
Надуваемата лодка се намираше на петдесетина метра от нас и се люлееше от еднометровите вълни. Когато се добрахме до нея, Малката бира вече срязваше въжетата на палето. Преметна се през борда и провери оборудването.
— Всичко е на мястото си — извика той.
Вдигнах палец за поздрав, докато ние се прехвърляхме в лодката, той започна да се прави на механик и се зае с пускането на двигателя. Напомпа гориво в двигателя и дръпна въжето за стартиране. Двигателят изпръхтя два пъти, кихна и, дяволите да го вземат, изръмжа, изрева и заработи плавно, със стабилно гърлено мъркане.
Трябваше внимателно да прегледаме оборудването. Прътът за катерене беше в превъзходно състояние. Имахме оръжие и патрони. Чери беше загубил шест фойерверки, а Нод — комплекта си за оцеляване. Но това бяха нищожни неща, като се има предвид какво можеше да се случи.
Дори допълнителните мехури-резервоари бяха издържали при падането, а това означаваше, че имаме гориво за още петдесет мили, ако се наложи да ги изминем. Разпределихме товара равномерно, за да постигнем баланс. Вдигнах показалец нагоре, после на запад и се втурнахме напред. Малката бира ритна двигателя по задника и лодката вдигна нос.
Пътуването до „Акита Мару“ нямаше да е лесно. Всички океани са различни. Всеки от тях си има шибан чар, който ти бърка в мозъка, сфинктерът ти се свива и те заболяват топките. Северно море те удря с поредица разтърсващи костите тласъци. Да се возиш на малка лодка там е все едно някой да те рита безкрайно по топките. Атлантическият океан има дълги вълни, които приличат на увеселителни влакчета. Тръгвате нагоре, нагоре, стигате на билото, виждате хоризонта, след това политате надолу, надолу, надолу и се удряте в студената вода. Да се возите на малка лодка в Атлантическия океан е все едно да ви ритат в топките, като подсилват ударите с ритници в задника.
Осемнадесетметровите вълни в Тихия океан не са рядкост. Огромни маси вода, които могат да преобърнат кораб. Има падини толкова дълбоки, че нищо не може да живее в тях. Поради тези падини и дълбочини вълните са огромни и мощни. В един миг се намирате на билото на вълната, в следващия двигателят ви се задавя и гълта вода, вълните надвисват на три метра над борда и се опитвате да се измъкнете от толкова дълбок канал, досущ като онези шибани японски картини, на които стилизираните вълни достигат до третия етаж. Да се возите на малка лодка в Тихия океан е като да ви ритат по топките, като подсилват ударите с ритници в главата. Достатъчно ли съм ясен сега с тези повторения? Надявам се, че е така.
След двадесет минути реших, че черепът ми не може да понесе повече. Накарах Малката бира да угаси двигателя и започнахме да се преместваме, като седнахме по периферията на лодката, за да разпределим тежестта по-добре и да се движим по-плавно. Стана много по-добре. Малката бира можеше да се съобразява с вълните, без да се притеснява за равновесието на лодката, като вече можеше да я маневрира не само напред, но и встрани, и назад. За мен това беше една малка победа в битката на човека с природата.
Продължавахме напред. Беше студено, но никой не усещаше студа. В подобни моменти адреналинът се покачва толкова бързо, че дори и шибаната температура да беше под нулата, пак нямаше да й обърнем никакво внимание. Когато се приближихме на около миля и половина до танкера, можехме добре да виждаме навигационните светлини на мачтата при всяка трета вълна. Посочих напред и казах на Малката бира да държи курс към светлините, докато се приближим към дирята на „Акита Мару“.
Дирята се следва лесно и човек има чувството, че се доближава до целта, дори и да е на миля и половина от нея. Навигационните светлини на мачтата действат точно обратно. Малки са и се виждат само когато лодката е на билото на вълните. Освен това поради разликата в скоростта на гумената лодка и „Акита Мару“ — те се движеха с 18, а ние с 25 възела — ни се струваше, че стоим на едно място във водата, мръзнем нещастни, докато те пердашат с пълен напред. Но знаех, че след като попаднем на дирята, ще добием усещането, че наистина се движим. Първо, плава се по осезаема следа — право напред. Второ, със стесняването на дирята почти се чувства топлината на изгорелите газове на кораба.