Априлска шега, смотаняко. Отново се претърколих и се изправих на коляно. В полумрака мерникът на пистолета ми се виждаше като три зелени точици.
Готово. Кимчиядец номер 2 се намираше на шест метра от мен точно в центъра на мушката ми, а кръглото му лице беше смаяно от това, че брадатият гринго нинджа го е прецакал и трябва да се срещне с предците си.
— Да ти го…
Дръпнах спусъка три пъти и го отхвърлих две крачки назад. Дупките в гърдите му бяха подредени в триъгълник. Майната ти, заднико…
Претърколих се отново и ударих рамото си в бетона. Започнах да търся скривалище, като продължавах да стрелям като луд. Някакъв рикоширал куршум прелетя твърде близо до мен и почувствах на бузата си нещо мокро. Нямаше време да проверявам колко е дълбока раната. Просто трябваше да се движа и да стрелям. Мамка му! Пълнителят ми се изпразни. Протегнах ръка, за да извадя от джоба си резервния.
По дяволите! Къде е пълнителят, дяволите да го вземат? Опипвах се и ругаех.
Паузата трябва да е предизвикала у тях жажда за успех или някакъв друг синдром „камикадзе“, защото чух силно трополене на крака, а в следващия миг един от ония се нахвърли върху мен. Виждах бялото на очите му, когато в пълен галоп той заобиколи един сандък. Ръката му стискаше петдесетсантиметрова щанга. Пистолетът ми все още беше празен.
В мига, в който оня кимчиядец ме нападаше, ми се стори, че чух вулгарното ръмжене на моя стар шеф от взвода за подводна диверсия, старши помощник при оръдията Евърет Е. Барет.
„Не се прави на шибан смотаняк с тия меки пръсти, Марчинко. Вземи шибания пълнител. Сега го вкарай в шибания пистолет, освободи шибания затвор и застреляй тоя кучи син. И не се осирай. Казах, застреляй кучия син, Марчинко, смотан лайномозъчен идиот със скапани топки и малка пишка. Смотан смрадлив гъз такъв!“
Стори ми се, че измина цяла седмица, но най-после шибаните ми потни и нещастни пръсти стиснаха пълнителя, изтеглиха го от джоба, фраснаха го на мястото му, освободиха предпазителя и застреляха кучия син. Всичко това за около секунда и половина.
И нито миг повече. Когато бях заредил и вече бях готов за стрелба, той се намираше почти отгоре ми. Налиташе като бик. Лицето му бе разкривено от гняв или злоба, а може би и от двете. Държеше нож, с който целеше в очите ми, а в гърлото му се таеше вик. Дори нямах възможност да вдигна оръжието. Само можах да стрелям от клекнало положение и да се надявам да падне като камък, мамицата му.
Толкова лесно беше да се натиска спусъкът, че вкарах пет куршума в тялото му, преди да мога да се спра. Мамицата му, недей да си хабиш куршумите, задник такъв! Ами ако имат подкрепления отвън? Какво щях да правя тогава? Да си размахам гущера срещу тях ли?
Кимчиядец номер 3 бе убит, но продължи към мен по инерция. Убягнах от острието и го ударих в лицето с пистолета, за да го отметна от себе си. Спря да мърда. Преобърнах го и стрелях отблизо в главата му, за да съм сигурен, че е мъртъв. В края на краищата, ако има нещо неясно, не го оставяй така. Набързо го огледах. Бях улучил дясното му бедро, след това слабините, сърцето и рамото. Стрелях, без да се прицелвам — просто на късмет.
Дойде ред на кимчиядец номер 4. Вдясно пред себе си забелязах раздвижване. Видях, че се промъква към главния коридор на петнадесетина метра оттук. Опитах да се прицеля, но бях толкова превъзбуден, че треперех. Опрях ръката си върху най-близкия сандък, прицелих се и изстрелях серия от три контролирани изстрела към корееца, който бягаше към светлините на коридора. Контролирани изстрели друг път. Само един улучи, но оня продължаваше да бяга. Довиждане.
Разбира се, застрелях го в гърба. Не се гордея с подобни неща. Изстрелът в гърба си е изстрел и независимо дали според вас е честно или не, той има ефект — убива врага.
Строполих се изпотен, кървящ и разтреперан. И както си лежах на студения бетон, осъзнах, че всичките ми тренировки по стрелба в стресово състояние в „ТЮЛЕН-6“ сега се отплащаха. Не помня колко пъти съм тичал през стаи, пълни с мебели и сандъци, колко пъти съм стрелял по движещи се мишени и съм удрял старите си крака и крехки лакти в остри ръбове, за да докажа на моите тюленчета колко е важно да стреляш точно когато си възбуден до крайност и сърцето ти ще се пръсне, а и, по дяволите, не знаеш какво те очаква в следващия момент.
Те мърмореха. Оплакваха се, че всичките тези глупости са им ясни и че няма нужда да ги повтарят отново и отново, и отново.
„Да ви го начукам — казвах им. — Колкото повече кървите по време на учение, толкова по-малко ще кървите в боя.“ Чувствах, че съм прав, но не можех да го докажа. Но въпреки това го казвах, защото беше съвсем логично.