Всичко приличаше на сцена от някой откачен филм за гладиатори — полудял мелез и брадат варварин се биеха до смърт.
— Ела, кучи сине… — подканих го презрително.
Но в отговор се чуваше само тежкото му дишане и търкането на босите му крака по палубата. Хвърли се към мен, като вкара ръката си през платненото дъно и меката възглавница на стола. Аз се извих и бързо го фраснах с дясната ръка.
Изгледа ме с изненада, когато шилото се заби в гърдите му, малко над дясното зърно на гръдта му.
— Ъ…
Ударих го още веднъж. По намазаните му с камуфлажна боя гърди започна да се стича тъмна кръв.
Изрева и се нахвърли към мен. Ножът отново премина през седалището на стола и ме поряза. Потече ми кръв. Но кучият син беше направил сериозна тактическа грешка.
Дясната му ръка се беше заклещила в седалката на стола. Опита се да измъкне стола от мен, но аз го притиснах към руля, хванах стоманената рамка с две ръце и силно дръпнах наляво. Той се оплете в руля и чух как дясното му рамо се отделя от ставата. Все още не пускаше шибания нож. Натиснах стола колкото ми стигаха силите и го ритнах в слабините. Той изгрухтя. Отново го заудрях с шилото в гърдите — веднъж, два пъти, три пъти. При всяко пробождане усещах как хрущялите му се пукат.
Започна да се задавя с кръв — яркочервена кръв. Бях пробол шибаните му дробове.
Хванах острието на ножа и го измъкнах от ръката му. Поряза ме по пръстите, но хич не ми пукаше. Бях освирепял. Извих ножа, обърнах го и го забих в слабините му. Изкрещя.
Отново извадих ножа, обърнах острието и със замах го забих между краката му. Уцелих го точно в чатала. Преви се надве.
Грабнах го за дългата плитка и за панталона и го засилих през страничната врата на рулевата рубка. Удари се в парапета на мостика и лицето му стана на пихтия. Негов проблем. Вдигнах го и го хвърлих през парапета. Гледах как падна от двадесет метра в черната вода. Надявах се, че смрадливецът обича да плува.
Олюлявайки се, тръгнах към рубката, за да търся помощ за себе си и за Пачия крак. Ръката ми оставяше кървави следи по палубата. Стигнах до разговорната уредба, но пред очите ми притъмня.
Глава двадесет и първа
То Шо пристигна с хеликоптер на борда на танкера на 386-я час от пътуването. Водеше шест от най-добрите си стрелци, включително и пънкрокаджията на „Куника“ Йошиока, който скочи от хеликоптера, обут в кожен панталон, тениска с Джеймс Дийн и ботуши за мотоциклетисти.
Посрещнах То Шо със силна abrazo.
— Радвам се да те видя, заднико.
Отвърна на прегръдката ми и плеснахме длани за поздрав.
— Добре дошъл в страната на изгряващия майтап, Дик, хуй такъв.
Докато бойците разтоварваха екипировката си, за да може хеликоптерът да си тръгне, заведох То Шо и двама от неговите хора долу да видят пленените от нас японци. Петима бяха от „Мацуко“, а останалите — от екипажа на кораба.
В Япония нямаше такива ограничаващи правила при разпити на свидетели, както в Америка, и само след тридесет минути, поизпотен, той успя да измъкне всичко от затворниците. Членовете на екипажа нямаха никаква представа какво превозва корабът им. Но собствениците бяха получили добри пари от Хидео Икигами, за да прекарат скъпоценния му товар. Според хората от „Мацуко“ танкерът трябваше да акостира в Йокохама, откъдето камион на фирма „Мацуко“ щеше да закара ракетите в един склад в Йокота — промишлен град на северозапад от Токио. Японците не знаеха какво щеше да се случи с ракетите оттам нататък.
От документите на Бренекето разбрах, че той трябваше да придружава пратката, докато не се озове в безопасност на територията на „Мацуко“.
— Е, какво мислиш? — запита То Шо.
— Смятам, че това е златен шанс — отговорих. — Имам бележниците с шифри на Бренекето. Да пратим факс на нашия приятел Икигами. Кажи му, че с пратката идва и премия.
То Шо се усмихна.
— Звучи правдиво, приятелю — каза той. — Какво ще му обещаеш?
— Ще бъде неясно, но примамливо.
Гледаше ме как написах кратко съобщение, кодирах го и го пъхнах във факса.
— Отлично. А сега да се качим на горния етаж и да видим какво правят моите любими американджин.
— Казва се на горната палуба, заднико. Намираш се на кораб.
— Палуба, малуба, все едно е.
Качихме се и влязохме в столовата, където „Червената клетка“ ме чакаше. То Шо ги поздрави възторжено и особено Пачия крак, който изглеждаше най-зле. Беше загубил много кръв, докато Гадния и Нод го занесат в лечебницата на кораба. Натъпкаха го с морфин и го зашиха. Беше блед и изглеждаше слаб, но преливаше от воля. Настоя да бъде при другите, когато То Шо пристигне.