— Няма да се излагам сега, капитане.
И не се изложи. То Шо разроши косата му.
— Страхотен си за чучело — каза му той, като разглеждаше раните. — Но следващия път, когато решиш да си направиш сепуко, ми се обади!
— Няма проблеми, Тош — кимна тюленът.
— Добре. — То Шо саркастично огледа групата ми. — Много по-мърляви сте от последната ни среща — каза им той.
— Няма мацки — отговори Чери.
— Няма бира — обади се Ник Гръндъл Гадния.
— Точно така — включи се и Малката бира. — Нямаме нищо против малко веселба.
— Щом е така… — То Шо излая една заповед на японски и двама от стрелците на „Куника“ се поклониха, казаха едновременно „Хай!“ и изхвръкнаха през вратата към палубата. След няколко минути се върнаха с огромен сандък.
— За почетните ми гости — каза полицаят, като се поклони на Гадния.
Гръндъл разкопча двойните катарами. Вътре, в опаковка от термоизолационна пластмаса, се намираха към четиридесет двулитрови кани наливно сухо пиво „Асахи“. Гадния се ухили широко.
— Домо аригато (Благодаря ти), То Шо сан — радостно каза той и направи дълбок и почтителен поклон към полицая.
След това се обърна към нас:
— Е, момчета, какво искате да пиете?
Акостирахме по разписание. Гледах То Шо и момчетата му с възхищение. Кучият му син знаеше как да провежда операции. Хората му бяха гадни копелета. Тренираха и им личеше. Всеки можеше да довършва изреченията на другия, а това показваше, че То Шо ги беше сплотил в истинска група и не бяха просто тълпа различно мислещи типове. Беше ги оборудвал с най-новото и най-доброто. Оръжия и дрехи — имаха всичко необходимо, за да свършат работата. И най-доброто — от кодиращи телефони и секретни портативни радиотелефони до монитори — миниатюрни подслушвателни устройства, — и малки камери с оптични влакна. Усетих лека завист, че с такава лекота е успял да се снабди с всичко това. Но разбирах, че в Япония, за разлика от Щатите, си имаха работа с терористи всеки ден. Правителството беше разбрало, че нормалната бюрокрация не може да върши работа при кризисни ситуации, и бяха дали пълна свобода на стрелците като То Шо. Той планираше и провеждаше свои операции.
В САЩ нещата са съвсем различни. До голяма степен сме били имунизирани срещу тероризма, въпреки че няма да е така през 90-те, както по всичко личи. Все още в САЩ „костюмите“ — затворените в кабинетите апаратчици — решават какво, кога, къде и как хората да вършат работата си. И така възникват ситуации като при Уейко, Тексас, където четирима агенти на Агенцията за борба с контрабандата на алкохол и тютюн загубиха живота си, защото началниците им планирали и одобрили нападение срещу силно въоръжени привърженици на култа без никаква представа как се провеждат подобни операции.
В случая с Уейко, независимо от неточната разузнавателна информация, слабото водачество, липсата на координация и съветите на нападащия екип операцията да бъде прекратена, „костюмите“ в хеликоптерите бяха издали заповед на подчинените си да тръгнат напред.
Ако бях циник, щях да кажа, че са го направили, за да се видят във „Върховни ченгета“ или някое друго телевизионно предаване или за да получат още някое повишение, още някоя надбавка към заплатата си, а после да се пенсионират и да започнат работа на топличко като охрана в някоя от 500-те най-добри фирми според списание „Форчън“. Не можете да провеждате специална операция и да мислите за себе си. Трябва да мислите за хората си. Както правеше То Шо. Край на проповедта.
Три влекача на „Мацуко“ ни посрещнаха при Урага Пойнт на около 40 мили от Йокохама. Пуснахме хората от екипажа да им махат с ръце и да бъбрят по радиото, а едно от момчетата на То Шо подслушваше, за да види дали всичко преминава по план. Акостирането трябваше да се извърши в 22,00 часа. Затова беше по-добре да си мълчим. За разлика от търговските кораби танкерът не можеше просто да спре на дока. Беше твърде голям и тромав. Освен това обикновено танкерите не разтоварват както другите кораби. Те хвърлят котва в залива под главното пристанище, близо до тръбопровода за нефт, който се намираше върху дългия четвърт миля вълнолом. Един от влекачите щеше да прекара плячката до брега и тя да бъде пренесена.
Бяхме готови. Пачия крак щеше да остане скрит и да поддържа комуникациите, докато ние тръгнем. После щеше да се присъедини към групата от „Куника“ и да дойде с тях. То Шо и четирима от стрелците му, както и Гадния, Малката бира, Пик, Чери, Нод и аз, щяхме да идем с пратката. Казах на То Шо, че единственото нещо в наша полза беше фактът, че хората от „Мацуко“ не бяха срещали Бренекето и хората му от „Сентюриънс Интернешънъл“ — Бренекето ми беше казал веднъж, че никога не са излизали зад граница.