Добавих, че според мен всичко изглежда навързано, само дето не зная къде и как.
Ясно е, че Бренекето се е мотаел из Токио, докато аз бях там. Дали не са ме наблюдавали? Кой знае. Дали не съм брънка от по-голям план? Напълно възможно е. Дали Грифит не е нагласил онази работа с охраната на Джо Андрюс, за да мога да се появя в имението „Хъстингс“ за военната игра? А и онази мина с истинската граната на Мани Танто? Напълно възможно.
Кой може да знае, по дяволите? Всичко беше толкова осрано, че нямаше какво да се направи, освен да се поръча още по едно.
Сервитьорката, едрогърда шотландска мома на име Тами, се облегна на гърба ми. Имаше твърд, твърд бюст.
— Какво ще поръчаш, Дик?
Обичах да ми говори вулгарно.
— Сено за конете ми, вино за мъжете и кал за костенурката ми, сладурче.
Когато заявих на „Клетката“, че ще работим по системата „Ако няма други заповеди“, по лицата на всички заиграха усмивки. Захилиха се, когато им разказах за учението за проверка на сигурността в Щаба на Военноморските сили. За Пачия крак това бе възможност да си направим гавра със системата. Харесваше ми, че бойците ми много лесно ставаха гадни.
А ударът в щаба си имаше предимства: Следствената служба на Военноморските сили вече можеше да бъде подложена на оглед. Вероятно имаха нещо и за Грант Грифит. Можехме да разгледаме папките на командващия — той и Грифит бяха доста гъсти. Резултат: на излизане оттам щях да зная повече, отколкото сега.
Малката бира бе готов да тръгне веднага.
— Ясно е, че ние трябва да им го начукаме, шпикер. И ще го направим, преди да се усетят. Докато се мотаят и оплакват, ние ще свършим малко работа.
Допадаше ми подобно мислене. Когато „ТЮЛЕН-група 6“ трябваше да замине за Иран за втория опит за спасяване на заложниците, един генерал с две звезди от Военновъздушните сили, който съставяше плановете, но му липсваше въображение, попита какво ще направя, ако ме заловят там. Любезно отговорих, че може да се наложи да се обади на националната следствена служба.
— Защо? — попита той.
— За да ви разяснят спътниковите снимки и да видите огнените следи, които ще оставям след себе си на път за турската граница, сър — отговорих, а наум го нарекох куче.
Според мен Пинки ми беше дал идеален повод да премина бързо като диария през системната. Въпросът беше само кога и как да започнем. Радвах се, че хората ми мислят като мен.
Пачия крак пресуши бирата си.
— За кога е насрочено упражнението? За следващия петък, така ли?
Кимнах.
— Ами нека ги ударим в четвъртък. Бързо и гадно.
Пик щракна с пръсти.
— Да, когато охраната им е нормална, т.е. осрана.
Гадния се ухили.
— Ще го разпердушиним кабинета на командващия.
Главнокомандващият военноморските операции имаше огромен кабинет — цял апартамент.
Пачия крак кимна.
— Ще посетим щаба. И може би ще заемем малко оборудване от сграда 22.
Идеята си я биваше. Сграда 22 представляваше огромен склад, където отделът за техническото осигуряване на охраната към Следствената служба на Военноморските сили приготвяше и съхраняваше подслушвателното си оборудване — мониторите на Грант Грифит за, „ужилването“ в „Нарита“ бяха произведени в сграда 22.
Чери се включи:
— Да не говорим, че можем да наритаме малко офицерски задници и да им го върнем.
Чери Ендерс мразеше офицерите. Беше решил да се занимава на пълно работно време със злепоставянето им. А Щабът на Военноморските сили му предоставяше доста… стотици възможности.
Всичко ми изглеждаше напълно логично. „Червената клетка“ имаше две мисии, а и аз имах няколко причини да нападна щаба, но не възнамерявах да обяснявам всичко. Исках и да видя как ще работят хората ми в стресови условия. А тайната ми цел беше да се насоча към неща, от които ще мога да извлека информация за Грант Грифит и Пинки Прескът.
Нахвърлях накратко примерен график. Планът ми беше напрегнат, но осъществим. Разполагахме с уикенда за необходимото разузнаване, за да проверим кои обекти са най-уязвими и да решим как ще проникнем в тях. В понеделник щяхме да изработим плана за мисията си, а във вторник — да извършим гадното си дело. Резултатите щяха да стигнат до бюрото на главнокомандващия в сряда преди края на работното време.
Така Пинки щеше да научи за всичко от самия командващ и нямаше да може да направи нищо. Първият природен закон на Марчинко гласи, че е по-лесно да пускаш лайната отгоре, отколкото да ги караш да изплуват отдолу. Пинки може да се будалка с мен, но е безсилен, когато трябва да се занимава с главнокомандващия.
През уикенда трябваше да свърша и нещо друго. Нуждаех се от сигурно място, където да обсъдим тайната страна на мисията на „Червената клетка“, а този бар не беше подходящо място. Изпих своя „Бомбай“, треснах чашата от масата и казах: