Чери изстреля с прашката си две сачми от лагер и счупи двете крушки на уличното осветление. После я прибра в колата. Почакахме, за да видим дали някой не е чул шума от разпилените стъкла, но всичко наоколо си оставаше тихо. Тогава Пачия крак взе една щанга и напъна стоманената врата на склада, която беше залостена отвътре. Отвори се още преди да успеем да се скрием добре. Тоя хлапак си го биваше. Махнах им с ръка и те потънаха вътре.
Аз и Гадния носехме две черни найлонови торби. С бавен тръс заобиколихме склада. Когато минавахме покрай паркинга, настигнахме нисичка и набита жена на средна възраст. Беше облечена в спортен екип и се задъхваше зад огромен ротвайлер. Тоя пес трябва да тежеше поне седемдесет кила и не ми се искаше да ме намрази.
Махнах с ръка.
— Добър вечер, мадам.
Тя се усмихна и отговори:
— Добър вечер. Тичате ли?
— Да. — Кимнах към Гадния, облечен в университетското яке. — Така раздвижвам старото си сърце, за да мога да не изоставам от по-младите, ето като този.
— Разбирам ви. И аз тичам при всеки удобен случай — особено във вечери като тази, когато съпругът ми остава на работа до късно. Но трябва да ви кажа, че ми е все по-трудно. Адски усилия ми коства да не изоставам от стария Мърфи.
Забавих ход. Тя беше страхотно прикритие.
— Мърфи ли? Страхотно име за куче.
— Съпругът ми го нарече така заради прословутите закони на Мърфи. Казва, че това е единственият закон, по който действат Военноморските сили.
Беше толкова права. Засмях се.
— Надявам се, че Мърфи не оправдава името си.
— Е, винаги е мераклия. — Спря и погали кучето зад ушите. — Не, добро момче е. Но остарява като мен. — Жената погледна към надписа „Анаполис“ на якето на Гадния.
— Кога завършихте? — попита тя.
— Осемдесет и девета — излъга Гадния.
— А, значи може би познавате сина ми. Той започна през осемдесет и трета.
— Как се казва? — попита той.
При отговора за малко не припаднах. Тичахме заедно със съпругата на командващия Военноморските сили. Изглежда, аз трябваше да се казвам Мърфи. Мърфи-псето се среща с Мърфи-водолаза.
Вече бяхме отминали щаба на Следствената служба на Военноморските сили и се отправихме към пристанището, където беше закотвен корабът „Бари“. Побутнах Гадния по ръката и се отклонихме вляво.
— Приятно ми беше да си поговорим, мадам.
Тя махна с ръка и продължи напред към ремонтното пристанище.
— И на мен. Всичко хубаво.
Ускорихме ход и се отдалечихме.
— Мама му стара! — казах, когато тя се отдалечи. — Съвсем навреме се срещнахме с нея.
— Или както се казва, шефе, всичко зависи дали навреме вършим нещата.
Обиколихме района два пъти. Беше тихо. Нямаше никаква охрана. Никаква полиция. Никаква съпруга на командващия. Никакъв Мърфи. Завихме обратно и се приближихме към сградата „Фордж“ от южната страна, като погледнахме през стъклените врати към охраната. Разбира се, имаше камери и монитори, но двамата постови се интересуваха повече от играта на карти, отколкото от това какво става на екраните зад тях.
От изток се появиха светлините на фарове. Забавихме ход, за да видим кой е. Уинкин, в полицейска униформа и шапка с козирка, седеше на предната седалка до шофьора на пикапа „Додж“ с полицейски буркан отгоре. Вдигна вежди, за да ни поздрави. Нод, съвсем сериозен, седеше зад волана.
Време беше да тръгваме. В североизточния ъгъл на сградата един улук с размерите на стройна фиданка се издигаше от земята право до покрива четири етажа по-горе. Посочих я.
— Гаден, би ли желал да водиш?
Катеренето по водосточна тръба е по-трудно, отколкото изглежда, но ако човек ежедневно вдига тежести над сто и тридесет килограма, е необходим само малко тренинг, защото силното му тяло само ще се набере нагоре. Гадния вдигаше по двеста. Излетя по проклетия улук като таитянин след кокосов орех. Когато аз, задъхан и с последни сили, се добрах до покрива, той вече бе нахлузил хирургическите си ръкавици и сериозно се беше заел с влизането с взлом. Сложих си ръкавиците и му станах съучастник. Най-напред бавничко разхлабихме камерите на поставките им. Нямаше защо да предупреждаваме охраната. Когато обективите застанат на петнадесет сантиметра встрани, нямаше да ни виждат и щяхме да си работим необезпокоявани. Разкъртихме и отворихме един от трите капака на покрива, подпряхме го със сгъваема пръчка за палатка, вързахме найлоново въже за гръмоотвода и се спуснахме в главната шахта за електрическата инсталация. Оттам нататък всичко беше само въпрос на няколко извивки на тялото и малко помощ на краката, за да влезем в коридора на четвъртия етаж и там да се разделим. Гадния щеше да потърси сувенири на горните два етажа и да постави импровизирани експлозивни устройства. После щеше да се върне по пътя, откъдето дойдохме, да се качи на фалшивия полицейски автомобил и да тръгне към хълмовете. Аз щях да се заема с долните два етажа и да се измъкна през прозореца на един кабинет на първия етаж, който гледаше към някаква алея. Удивително беше, че кабинетите на приземния етаж имаха по едно стъкло. Можех да се измъкна лесно — щеше да е необходимо само да резна стъклото с елмаз и да залепя гумената вендуза, каквато по една случайност носех в раницата си.