Отидох до сграда 200, където Малката бира и Пик минираха кабинета на командващия с шест импровизирани експлозивни устройства. Напъхах се в синьото униформено сако и бялата шапка, които командващият любезно бе оставил на закачалката си, седнах зад бюрото му и се усмихнах на фотоапарата „Стайлъс“, с който Пик ми направи снимка на лента „Кодакроум“. Минирахме часовия и се махнахме. В края на краищата оставаха още петдесет и пет минути до затварянето на баровете из стария град, а според мен след толкова работа тази вечер момчетата заслужаваха по някоя и друга студена бира.
Глава тринадесета
На следващата сутрин, когато минах да рапортувам, Пинки подскачаше до тавана. Доста време се мята нагоре-надолу из стаята като някаква маймуна, преди да се укроти и да застане на едно място. Крещеше до пръсване, че в щаба на Военноморските сили са се побъркали, защото някой е проникнал в храма им. Според него бях загазил и щях да прекарам остатъка от живота си във Форт Левънфорд, Канзас, където ще превръщам големи камъни в по-малки камъни.
Не се бях подчинил на пряката писмена заповед, като не взех юридически съветник със себе си. Бях нарушил правилата, защото не бях предупредил предварително. Отдела за връзки с обществеността. И най-лошото от всичко, бях нарушил най-святото правило на Военноморските сили: „Не се будалкай с другите офицери.“
Пинки продължаваше да крещи и да ме пита дали осъзнавам, че точно сега главнокомандващият бил бесен и разширявал задника на коменданта на щаба, един адмирал на име Мусли. Изглежда, бе отишъл в кабинета си в 6,45 и намерил вратата широко отворена, папките разхвърляни и въоръжения часови от Морската пехота вързан за стола си и миниран с димна граната. По непонятна за Пинки причина главнокомандващият не се сърдел на „Червената клетка“, а на коменданта заради слабата охрана на щаба.
— С Теди Мусли — горчиво каза Пинки — деляхме една стая в академията.
А сега според него бившият му съученик бил загубен.
— Беше предложен за повишение тази година, но ти се намъкна там и го съсипа с глупашките си игри.
Независимо че командващият смятал Теди за виновен, Пинки знаел кой е забъркал всичко и името му е М-А-Р-Ч-И-Н-К-О. Беше твърдо решен да направи така, че да заплатя пълната цена за своите неподходящи, необмислени и неразумни действия.
Майната ти, Пинки, можех да докажа невинността си. Посочих любовното писмо, което му бях оставил предишния следобед и което лежеше отворено на бюрото му.
— Ето тук съм написал всичко, което възнамерявах да правя. Писмото донесох преди края на работното време. Чакахме до 21,00 да ни се обадиш, Пинки. Ти не се противопостави на операцията. Мълчанието ти означаваше за мен, че нямаш нищо против да извършим предварително проучване.
— Но аз дори не съм бил тук — проплака Пинки.
— Началникът на щаба беше тук. Седеше на бюрото си, когато оставих писмото, и той не каза нищо и след като ти не се обади, сметнахме, че ни е дадена зелена светлина.
Продължи да пръска слюнки. Но нали си е бюрократ, разбра, че съм действал правилно с документите, и нямаше какво да направи.
Време беше да го накарам да поскача още малко. Извадих от куфара си един плик и го поставих на бюрото му.
— Както и да е, помислих си, че този сувенир от снощното упражнение ще ти хареса — обясних с усмивка.
Пинки подръпна големия плик към себе си, сякаш носи някаква зараза. Разкъса го и извади от него една снимка. Очите му се разшириха от ужас.
— Какво… — Стори ми се, че ще се задави. — Проклет кучи син! Как посмя… — Сложи снимката на бюрото си, като все още плюеше. От нея му се усмихваше моето лице. Това бях аз, облечен в сакото и фуражката на командващия. Проявих я в студио за бързи снимки на път за работа.
— Пази си я за спомен, Пинки. Вече съм изпратил една на командващия.
Знам. Знам, че се питате защо не дадох на Пинки една от по-хубавите снимки, онези, дето ги намерих в Специалната служба. Е, всяко нещо с времето си, сега не им беше ред.
В края на краищата си бях открил цяло съкровище с информация там, но бях сигурен, че не знаеха за посещението ми. Пинки и нему подобните ме смятат за обикновен побойник и нищо повече. Но аз зная как да използвам разузнавателни материали и как да изнудвам. Знаех, че Пинки иска да съдере задника ми. Искаха го и още дванадесет адмирали, които бях прецаквал като командир на „ТЮЛЕН-група 6“ и на „Червената клетка“ през 80-те години. Командири на бази, чиито кариери бяха опетнени от моите щуротии. Щабни офицери, които бях заплашвал и тероризирал. Съперници-тюлени, които бях настъпвал неведнъж.