Попитах дали случаят в „Нарита“ има нещо общо с настоящата мисия.
— Нищожно малко — отговори Пинки.
Попитах ги какво е то.
— О!
— След този случай се наложи да подобрим начина, по който устройствата докладват за местоположението си — изсумтя Розенберг. — Сега всичките ни монитори могат да показват посоката и силата на сигнала.
А това означаваше, че откраднатите от мен неща показваха къде се намират и на какво разстояние от мен. Онези от секретните служби са научили поне нещо от грешките си.
Тъпаците на Розенберг продължиха разясненията. Мисията щеше да представлява проникване на територията и оглед, като визуалната информация щеше да се събира от дигитални инфрачервени камери, които след връщането ни в подводницата щяха да я изпратят тук в кодиран вид чрез спътник. Да, знаехме, че севернокорейците не са базирали разработването на ядрената си програма в Чонгджин. Реакторът, който произвеждаше техния плутоний за военни цели, и лабораториите, в които разработваха детонаторите, се намираха в Йонгбион, на около 100 мили от пристанището Чонгджин нагоре по течението на река Чонгчон. Но използваха Чонгджин като пункт за прехвърляне. Нашето разузнаване изработи следния сценарий: откраднатите материали трябваше да се закарат контрабандно с товарни кораби или танкери, които отиваха до севернокорейското пристанище. Предполагаше се, макар да нямаше потвърждение, че там миниподводници прекарват стоките от пристанището до военната база, където са построени халета с бетонни покриви, за да се крият от спътниково наблюдение. Ядрените материали се разтоварваха в халетата и оттам с камиони, скрити сред други товари, се извозваха до Йонгбион.
Адмирал Розенберг каза, че на нас се пада изключително тежката мисия да установим какво точно прекарват севернокорейците и да представим доказателства как точно го правят.
След като пикльовците от разузнаването си излязоха, Пинки разясни как ще протече мисията. Щяхме да заминем за Хавайските острови в цивилни дрехи, а оттам за Токио с пътнически самолет, като ще пътуваме поотделно. Щяхме да се съберем в Йокосука, най-близката до Токио американско-японска база, а оттам със самолет да заминем за Японско море и със скок от голяма височина с ниско отваряне на парашута да кацнем във водата, откъдето щеше да ни прибере ядрена подводница, екипирана за специални операции със сухи камери за транспортиране на водолази. След това трябваше да отидем в Северна Корея, за да изпълним мисията си, после да се върнем с подводницата в Япония, откъдето да се приберем у дома с цивилни транспортни средства.
А защо ние? Пинки обясни, че това е съвсем тайна операция. Дори Обединеното командване не знаеше за нея. Това беше операция на Военноморските сили. Използваше се фактът, че ЦРУ и Държавният департамент бяха решили — и което е по-страшно, администрацията бе приела, — че Северна Корея вече не участва в бизнеса с разработването на ядрени оръжия. Сега се опитваха да изгладят отношенията си. Но ние от Военноморските сили знаехме повече и моята мисия щеше да потвърди, че сме прави.
Пинки не го каза, но разбрах, че задачата има по-скоро политическа, отколкото тактическа цел. Доказателството, че кимчиядците правят бомба, щеше да помогне на Военноморските сили да запазят бюджета си, който бе орязан от по-добрата и по-нежна администрация с двадесет и пет процента. Над тридесет подводници от клас „Бумър“ вече бяха изкарани на сух док. Други двадесет щяха да бъдат бракувани. Флотата беше намалена на по-малко от триста кораба — 50% по-малко от изминалото десетилетие. Ако севернокорейците имаха ядрени оръжия, то Военноморските сили отново щяха да имат стратегическа цел и да си запазят подводниците и корабите.
Пинки постоянно повтаряше, че мисията на „Червената клетка“ е просто едно влизане и излизане. Това не ми хареса. Навън-навътре, навън-навътре — напомняше чукане, само че го завираха на мен.
Разбира се, звучеше просто, но нямахме разузнавателна информация за пет пари (пък и кога ли сме имали!), а днешните военноморски командващи офицери са особено предпазливи при операциите си, особено онези, които могат да имат сериозни политически последствия. А аз знаех и нещо, което Пинки не знаеше: нищо не е просто. Специалните операции завършваха успешно благодарение на доброто разузнаване, безупречното планиране и възможността човек да постави топките си между двата камъка, без да го командва някой задник от бюрото си в коридор Е на Пентагона.
Разузнавателната информация за тази задача не струваше пукнат грош. Разгледах нещата на масата. Всичките данни в този катеричарник бяха събрани от спътници и анализирани от новата порода хлапета, които не знаеха абсолютно нищо за войната, нито за това що е враг. Може и да са добре образовани, да са си отбили номера точно където трябва, но нямаха познанията, за да ми дадат това, което исках да зная.