От данните им можех да разбера само колко миниподводници за специални операции се намират в пристанището, и то ако времето е хубаво. Не можеха да ми кажат къде са били, къде отиват и какво правят. Всъщност голям късмет щях да извадя, ако разбера колко време изминава между заминаването и пристигането на една подводница, за да мога да определя приблизително обхвата на мисиите им.
Що се отнася до планирането, Пинки не можеше да разработи операция за специални бойни действия дори ако животът му зависеше от това. А животът му не зависеше — моят задник щеше да се намира във водата и да отнесе контрата. Казах му това.
Той се нацупи и отвърна, че нищо не може да се промени. Разясних му някои неща от живота и той отстъпи тук-там.
Молеха ме да сторя невъзможното, и то човек, който с удоволствие би гледал как аз и хората ми се проваляме или умираме. Когато преди по-малко от седмица бях поел командването на „Клетката“, Гадния ми каза, че се намираме в ситуация „Нещата наистина са осрани“, защото наистина бе така.
Той беше подценил ситуацията. Като си отбелязвах наум показателите, по които ни го начукваха групово, установих, че почти сме достигнали стадия, когато „нещата са осрани без надежда за почистване“. Разясних на Пинки всичко с прости разказни изречения.
Групово начукване едно: Разузнавателните сведения на Военноморските сили — изразявам се метафорично, защото те никога не са имали разузнаване — са схематични в най-добрия случай.
Групово начукване две: „Червената клетка“ не беше провеждала тайна операция по излизане и влизане от подводница още отпреди смъртта на съветската мечка. А това означаваше сто процента, че ще се задейства законът на Мърфи.
Групово начукване три: Оборудването е използвано само при гмуркания за преквалифициране и не бе изпитвано сериозно от години. Защо? Защото според сегашните командири тюлените не трябваше да провеждат операции с потенциална опасност за сигурността, защото това може да се отрази на кариерите им. За повече от тридесет години активна служба не можах да убедя нито равнопоставените на мен, нито старшите и подчинените си, че тюлените получават заплати за работа в опасни условия, защото работата сама по себе си е свързана с риск. Факт е, че хора загиват при такава работа.
Групово начукване четири: След като съветската мечка умря, подводничарите не бяха провеждали истински шпионски операции както в доброто старо време. (Трябва да призная, че често пъти са били с вързани ръце от съображения за сигурност и/или по политически съображения и опасения от потенциални рискове или притеснения, така че не ги обвинявам.)
Но това щеше да бъде истинска каша. Всъщност щях да поведа нападение срещу някакви севернокорейски миниподводници в стил „Камикадзе“ със скапана или никаква разузнавателна информация, стара и износена водолазна екипировка и тюлени, които имаха повече смелост, отколкото ум в главата си. И всичко това щяхме да проведем от подводница с добър екипаж, но без боен опит и немотивиран.
Започнахме разгорещени разисквания. Поради реалната възможност операцията да се превърне в страхотно групово начукване аз исках шестдесетдневен учебен срок за задачата с цел да раздвижа момчетата, да разработя някои нови маяци, да поработя с подводницата и екипажа й и да пусна старите си връзки, за да разбера какво точно става в Чонгджин. Освен това исках да изкрънкам сигурно оръжие, което да ни помогне, ако ни разкрият.
Не смятах шестдесетте дни за дълъг срок. Всъщност това би бил кратък срок, ако възнамерявах да следвам максимата на Евърет Е. Барет за седемте „П“: „Правилното Предварително Планиране Предотвратява Пикливото Посрано Подрискване, смотан идиот.“ Така ръмжеше старият водолаз, когато аз бях малко водолазче.
Но шестдесет дни не устройваха Пинки, който искаше мисията да бъде изпълнена веднага. Утре.
Натискаше ме. Как така искам да забавя нещата? Не бях ли оня, дето не се спираше пред нищо? Намекна, че може би омеквам от годините.
Привиждаха ми се убийства.
Освен това планът на Пинки намирисваше. Имах една основна задача: да върна хората си живи. Знам, че говоря за пушечно месо и за това, че тюлените са разходен материал и прочие. Но какъв смисъл има да се мре безцелно. А ако вършех нещата, както искаше Пинки, щяхме да дадем жертви. Имаше твърде много подробности. Цялото това летене, скачане и движение натам-насам ме изнервяше. Исках нещата да са прости като „ЦЕЛУВКА“. Чувствах със старото си свадливо сърце, че щеше да е по-добре да тръгнем за севернокорейския бряг с някой посран местен рибарски траулер, да скочим в локвата, да отидем с плуване където трябва, да извършим черното си дело и след това или да се отправим към морето, за да ни прибере подводница, или, което ми харесваше повече, да тръгнем с рогата напред към сушата, да откраднем един самолет и да отидем към Япония или Хавайските острови, в зависимост от трофея.