Ирландеца, доста сприхав човек с твърд акцент на нюйоркчанин, беше част от спасителната ми мрежа, когато бях командир на „Шестицата“. Можеше бързо да ми подава точна тактическа информация. И въпреки писмените инструкции от доста светейшества в Ленгли, Пентагона и Разузнавателния отдел към Щаба на Обединеното командване на улица 1776Г той не спираше да събира информация от хора.
Не искаше да се срещаме в някое от заведенията, които посещаваше редовно, и затова отидохме в „Ханекс“ — малък бар на около пет мили от Форт Мийд, където правят страхотни сандвичи и сервират леденостудена бира. Седяхме в сепаре в старомодно червено с фаянсова маса от 80-те години, а гласът на Били Рей Сайръс ни служеше като звуков параван. Обясних на Ирландеца какво ще правя и от какво се нуждая.
Ирландеца, с телосложение на нисък и набит боксьор средна категория, ако можете да си представите такова нещо, пресуши бирата си „Михелоб“, помести колене под масата и кимна.
— Дадено, приятел.
Добави, че с радост ще осъществи безопасна връзка с мен в която и точка на света да се намирам, и не се изненада, като му казах, че имам сигурна чиния за спътникова комуникация.
— Чух, че миналата седмица е изчезнала една от склада в Щаба на Военноморските сили. — Вдигна чашата си за поздрав. — Браво, Дик.
Опитах се да изглеждам невинен. Всъщност не. Опитвах се да не изглеждам виновен.
— Moi?
Трябваше да съберем оборудването. Това щеше да създаде проблеми. Пинки продължаваше да си бъде все онзи нещастник, от когото те заболяват топките. Направи всичко да не ми даде ново оборудване за действие в извънредни ситуации — трябваше да ползваме остарялата техника, останала в инвентара на „Червената клетка“, която не е била в пълна оперативна изправност толкова дълго, че се съмнявах дали ще може да работи по време на учение, да не говорим за реална мисия, в която е заложен човешки живот, включително и моят. Споменах това на двузвездния си шеф.
Отговорът му беше:
— Е, какво искаш да кажеш?
След това Пинки започна да играе кофти номера. Накара комодора на Група за специални операции 2 да проведе административна инспекция на оборудването на „Червената клетка“, за да потвърди и удостовери годността му или оперативната му готовност. Това означаваше пълна инвентаризация и отне цяла седмица от ценното ни време. Инспекцията беше направена от хора, които разбираха от изправно оборудване толкова, колкото и от мозъчна хирургия. Освен това инспекторите, трима лейтенанти и един капитан, не бяха участвали в никакви операции, освен в парадите на „Нада Регата“ в Коронадо. Твърде заети бяха да се занимават с това как да спечелят Адмиралската купа в състезанията по лека атлетика за малки групи, или пък се обливаха в пот по време на ученията за бързо реагиране в аварийни ситуации, провеждани без предизвестие от командването за специалните операции, базирано в Тампа.
Е, навряха ме в тази каша и преди да помисля как да я превърна в истинска шпионска операция, трябваше да разбера какво става. Исках да знам какво може да се спаси и какво не, и какво трябва да изпрося, да взема на заем или да открадна, за да свърша работата.
Има неща, които не се промениха никога през целия ми живот. Струва ми се, че с боричкане, лъжа и измама съм се опитвал да се сдобия с по-добро оборудване още откакто бях моряк в групите за подводна диверсия 21. Все още виждам щастливия блясък в очите на старшина (помощник при оръдията) Евърет Е. Барет, когато докарах в района на частта за подводна диверсия в Литъл Крийк първия камион с половин тон подарено оборудване — парашути, маси за сгъване на парашути и ако не ме лъже паметта, преносима полева кухня. Някак си се беше оказала на камиона ми в базата на ВВС в Хамптън, Вирджиния. (Ако съм съвсем искрен, трябва да знаете, че камионът не беше мой, а на ВВС, но скоро след пристигането ми оправихме този недостатък с малко боя.)
Скоро след това Ев ме повиши в МПК — Муфтаджия Първи Клас — и изкарвах прехраната си чрез стопанисване на необходими неща, като авточасти от армейския интендантски склад в Ричмънд, боя от Щаба на Атлантическия флот в Норфолк, а също и цели палети с муниции от военния склад „Сейнт Джулиън“ в Портсмут.
„Plus са change, plus la meme chose“, както обичахме да казваме в Камбоджа — „Колкото повече се променят нещата, толкова повече остават непроменени“. Двадесет години по-късно, когато създадох „ТЮЛЕН-група 6“, имах всички необходими пари. И въпреки това все още трябваше да задействам механизмите за снабдяване с екипировка, да реквизирам неща, първоначално предназначени за други, които според мен имат далеч по-малко нужда от тях, а в някои случаи пак действах като муфтаджия първи клас и направо крадях каквото ми трябваше.