Знаех, че ще ми трябва нещо за отвличане на вниманието. Затова се обадих на Майк Ригън — тюлена, с когото направихме онзи четиридневен преход от планината Чомпа до Три Тон, когато за първи път имах удоволствието да срещна Мани Танто. Вече от двадесетина години бе пенсионер, но поддържахме връзка. Бизнесът му вървеше, но дълбоко в сърцето си тъгуваше за времето, когато излизахме от пределите на безопасността. Разбира се, и сега скачаше с парашут, ходеше в пещери и се хвърляше от мостове, вързан с въже за краката. Летеше на свръхлеки делтапланери. Но казваше: „По дяволите, Рик, не е същото, както ако стрелят срещу теб.“ И имаше право.
Майк отиде дори в бивша Югославия в началото на 90-те години. Прекара там един месец. Работеше като неофициален военен съветник на хърватските войски, за да може да изстреля няколко куршума по сръбската армия със снайперската си пушка „Армалон БГР 300“ на „Уинчестър магнум“, която беше купил в Лондон. Казва, че имал попадение в главата от 900 метра.
Споменах ли, че сега изкарва толкова много пари, сякаш ги печата? Е, така е. Сега Майк има пристанище със сто яхти и блок с триста апартамента до водата, два ресторанта в Нюпорт Бийч и едно доста шикозно място на брега на около една трета от пътя между Лос Анджелис и Сан Диего. Живее на борда на „Злобния жабок“ — 85-тонна яхта, клас „Матюс“, с два дизелови двигателя, построена през 60-те години. Там е заедно с втората си жена Нанси, бивша стюардеса от „ПанАм“, седем години по-млада от него и далеч по-стройна.
Както и да е. „Злобния жабок“ бе адски добра яхта, изцяло направена от тиково дърво, а отвътре облицована с доста кожа и гладко орехово дърво, с четири отделни кабини, две бани, както и помещение за шестчленен екипаж. Камбузът е последна дума на модата. Барът също — с наливна бира „Куърс“ и „Михелоб“. Имаше си даже и сауна, парна баня и гимнастически салон. Разбира се, имаше си и шкаф с водолазно оборудване, както и десантен люк под водната линия. Стане ли човек специалист по войната със специални методи, си остава такъв докрай. Макар и построена по времето на президента Линдън Джонсън, яхтата бе изцяло снабдена с електронно оборудване от 90-те години, включително и радарна система, използвана от митническите власти на САЩ.
През 1985 г., когато командвах „Клетката“, Майк беше така добър да ми разреши да използваме „Злобния жабок“ като морска база за операциите си при пробването на системите за сигурност на Сийл Бийч. Той плаваше до брега, а ние проучвахме инсталацията през далекогледи. Позволи на водолази от „Червената клетка“ да използват люка за десанта. Пристанището, където много хора от персонала в Сийл Бийч живееха, ядяха и пиеха, ни послужи като щаб.
Вдигна слушалката при първото позвъняване.
— Ригън на телефона.
— Майната ти, брат.
След кратка пауза последва сърдечен смях от 2800 мили разстояние.
— Отдавна не сме се чували, Дик, хуй такъв.
— Бях зает. В кокошарника.
— Говореше се за това. Четох книгата ти. Като за проза е добре написана.
— Така каза и говорителят на Военноморските сили.
— Не е трудно човек да се сети, че е така. Я кажи защо не писа за нашата малка лудория из гората? Приятно щеше да ми е да прекарам петнадесетина минути пред прожекторите в телевизията.
— Писах, ама оня шибан редактор го отряза. Каза, че имало твърде много насилие.
Майк отново се засмя.
— Добре, Рик. Е, казвай. Сигурен съм, че не ми се обаждаш просто за да ми кажеш да ида на майната си.
Разказах му накратко — разбира се, само толкова, колкото може да се разкаже по незасекретена линия.
Мълча няколко секунди, а после подсвирна.
— Слушай. Доведи момчетата бързо и ще ви оправим. Все още имам някои приятели наоколо, но се сещам за един задник, който е изгорил всички мостове зад себе си.
— Е, какво е животът без някой и друг конфликт? Да ти го начукам, Майк. Ще се срещнем в бара в „Каза Италия“ — нали знаеш онова място в Хънтингтън Бийч, дето ни беше щаб?
Харесвах „Каза Италия“. Беше собственост на една жена от Европа, която се казваше Мама Маскалцоне. Готвеше ни ястия, които ми напомняха сицилианската храна на стария Гъси, когато бях смотано хлапе в Ню Брунсуик и се трепех за някой и друг долар след училище. Позволяваше ни да правим каквото си искаме в заведението и не се сърдеше, ако се счупеше някоя и друга чиния (или две, или три), когато момчетата ми се пооживят от претоварване с текила.
Майк ме извади от мечтанието.