Планирах да атакуваме в събота вечер. Реших да направим сондажи и да проверим колко често преминават патрулите, да прегледаме оградата около ядрената инсталация и да поставим първите дванадесет импровизирани експлозивни устройства на територията на базата. Рано сутринта в неделя щяхме да отправим заплахи по телефона, за да видим кое е по-важно — неделната черковна служба или охраната на базата.
Надявах се да успеем да проникнем в складовото съоръжение през нощта в неделя срещу понеделник. Така че ако в понеделник към обед не ме обявят във Вашингтон за безследно изчезнал, все още щях да имам време да изпратя доклад, да се върна с нашия самолет П-3 до Източния бряг и да покажа физиономията си в кабинета на Пинки във вторник заедно с видеокасетите си.
Към 18,00 аз, Малката бира, Пик, Блинкин и Нод се събрахме на яхтата на Майк, занесохме си нещата на борда и започнахме предполетната подготовка, докато Майк ни вкарваше в канала. При това учение не се изискваше да използваме водолазно оборудване, но исках да разбера какво от него може да работи в реални условия. Мисията на момчетата беше безкрайно лесна: щяха да проникнат в заливчето с ограничен достъп, където бяха закотвени баржите с мунициите, и да поставят магнитни насочващи устройства по трюмовете и витлата на всеки плавателен съд по пътя си.
Майк наблюдаваше как разглеждам водолазните апарати „Дрегер“.
— Изглеждат адски зле, Рик.
Прав беше. Водолазните апарати бяха в ужасно състояние и не ми се искаше да позволя на мъжете си да изпълнят дори най-формално учебно гмуркане, а да не говорим за това да използват оборудването си в реална бойна ситуация. Опипах един от меховете за издишвания въздух.
— Това нещо май не е виждало вода от шест месеца.
— В такъв случай вероятно отвътре е плесенясало — каза Майк. — Я да видя. — Опипа апарата и провери манометрите. — Това е боклук.
Трябваше да се съглася. Манометрите изглеждаха, сякаш не са били изпитвани или рекалибрирани от години.
— Какво им е на тези апарати? — попита той.
Много добре знаех какво им е. Бях купил това оборудване, когато образувах „Клетката“ през 1985 г. Тогава го поддържах в превъзходно състояние, а да не говорим, че го натоварвах повече от позволеното. Например апаратите „Дрегер“ имат административна граница от десет метра, което означава, че не трябва да се слиза на по-голяма дълбочина с тях. Аз слизах с тях до двадесет метра. Но откакто „Клетката“ получи пълномощия да не се занимава с нищо освен с нормалните административни квалификационни гмуркания, оборудването не беше пробвано. По дяволите, то почти не беше използвано. Не беше и поддържано. И защо ли? Нали го използваха само веднъж на шест месеца в проклетия плувен басейн.
Майк отвори шкафа си с водолазно оборудване. Вътре се намираха шест чисто нови апарата.
— Това е подарък за теб — каза той. Приятно прекарване.
Проверихме оборудването, след това водолазите се преметнаха през борда, грабнаха чувалите с импровизирани експлозивни устройства и изчезнаха в канала. Имаха три часа за изпълнение на мисията си. Докато си вършеха работата, Майк и аз се возехме из канала, а после закотвихме „Злобния жабок“ непосредствено до природния резерват. Преоблякохме се във водолазните си костюми, грабнахме раницата с импровизираните експлозивни устройства и се пъхнахме във водата. Базата се намираше на около триста метра от нас. Запромъквахме се през тиня и водорасли. Съоръжението за съхранение на ядрените материали се намираше от другата страна на оградата, където имаше и ограда с остра като бръснач тел и стражева кула. Имаше и часови, но през биноклите видяхме, че е полицай под наем. По паркирания наблизо пикап се познаваше, че едновременно е и подвижен патрул. Това означаваше, че горе на кулата разглежда порносписания, а в пикала кърка и спи.
Е, за какво ли му е да внимава? Вече няма Съветски съюз, а японците са ни приятели, германците са заети да решават собствените си проблеми, а арабите са проблем на Източното крайбрежие. Така мислят във Военноморските сили.
Към импровизираните експлозивни устройства бях закрепил дигитални таймери. Нагласихме ги за 22,00 часа на другата вечер, поставихме една близо до кулата, една в пикапа и една в тревата близо до мястото, през което аз и Майк бяхме преминали през оградата. Целта беше да оставим видими следи и затова направихме доста отпечатъци в меката земя и разкъсахме водораслите при излизането си. Единственият истински проблем беше водното течение. Последните 100 метра до яхтата бяха трудни, защото приливът растеше и трябваше здравата да се борим.