След това се сетих за „Нарита“. Дали това не е поредната операция — „ужилване“ на Грант Грифит, — нагласена така, че Дики да се хване на въдицата и да стане лош в очите на другите? Или пък може би Грант наистина е толкова мръсен, колкото си мислех, и е успял да направи обир отвътре.
Обир от вътрешни хора ли? Не беше изключено. Руснаците разпродаваха собствените си оръжия — и ако имаш достатъчно долари, лири стерлинги или марки, можеш да си купиш от автомат „Калашников“ до ракета СКЪД. Неотдавна бяха заловили някакъв задник от Полша с разделителна бойна глава от стара съветска ракета СС-20.
Дали и тук не ставаше нещо такова? Ако беше така, исках да спипам виновните мръсни кучи синове и да ги убия.
Внимателно, за да не обезпокоим околните, да не нараним дървото или да не изкривим пироните, отворихме всички сандъци. Липсваха две бойни глави и три системи за насочване. Като се има предвид, че тези ракети са предвидени за транспортиране по целия свят, както можеше да се види от надписите по сандъците, щяха да изминат седмици, преди да бъдат отворени и да се установи липсата на части. Това си беше първокласно групово начукване.
— Чери…
— Кажи, шкипере?
— Ти донесе ли онези неща от склада?
— Тъй вярно, сър.
Отвори раницата си. Вътре имаше пет пасивни монитора, от онези, дето, като се включат, започват да излъчват сигнал за определяне на координатите. Имаше и две телевизионни камери с кабели от оптични влакна, литиеви батерии и микровълнови излъчватели. Можеха да снимат на сто метра разстояние и да работят в продължение на две седмици.
Накарах Малката бира да разположи камерите, като скрие едната над опорната греда, откъдето ракетите се виждаха ясно на минимонитора, а другата постави зад електрически контакт, за да можем да получим картина от нивото на пода с надеждата, че ще уловим лицата на нарушителите. Свръхбавните ленти в записващия модул можеха да изкарат по 144 часа и се надявах, че лошите скоро ще дойдат на посещение. Мамицата ви, сега сте пред шибаната скрита камера.
Сандъците бяха повече, отколкото следящите устройства. Подозирах, че ако отново обират това помещение, ще се заемат с инспектираните ракети. Затова поставихме монитори в секторите за навигационните системи на трите ракети на контролния стенд, върнахме печатите по местата им, след което скрихме няколко указателя на координатите в системите за насочване на две от инспектираните, но неотваряни ракети.
Накрая запечатахме всички сандъци, като внимавахме да вкарваме пироните в същите дупки. Огледахме помещението, отстранихме всички следи от присъствието си и се разкарахме. За да създадем хаос, накарах Гадния и Чери да сложат няколко експлозивни устройства около склада, като създадат впечатлението, че сме си играли наоколо, но не сме нарушили неприкосновеността на свещения район.
Отначало смятах да използвам Сийл Бийч, за да тренираме за шпионския си излет до Корея. След края на учението щяхме да летим обратно за Вашингтон. Щях да напиша доклад за Пинки и да се опитам да измуфтя колкото е възможно повече оборудване, а после да тръгна за Япония от международното летище „Дълес“.
Но сега това не беше възможно. Докато дойде време да се понесем към Япония, исках да остана наблизо, при наблюдателните ни телевизионни камери, и да видя кой, по дяволите, краде тактически бойни глави и свръхсекретни системи за насочване. Едно беше сигурно: докато не го открия, всички, с изключение на „Червената клетка“ и стария ми приятел Майк Ригън, бяха заподозрени. А в това число влизаха и президентът, вицепрезидентът, председателят на Обединеното командване и главнокомандващият. Невероятно ли? Да, разбира се. Невъзможно? Не забравяйте Правило първо: „Не си въобразявай.“
Две-три от заподозрените лица изпъкваха на преден план: любимият ми бивш министър на отбраната Грант Грифит и заместникът по военноморските операции, плановете и политиката, Пинки Прескът III. Единственото нещо, което ме караше да се чувствам добре, беше, че според уставите на Военноморските сили използването на смъртоносни похвати е оправдано при защита на ядрените оръжия. Ако Пинки и Грант са виновни, щях да мога да ги убия законно. И нямаше съмнение, че ще го сторя.
Част трета
Нещата са осрани без надежда за почистване
Глава петнадесета
През следващите няколко дни „Червената клетка“ се загуби от хоризонта. Обаждах се до Пентагона на всеки двадесет и четири часа просто за да съобщавам на Пинки, че съм жив — не исках да знае какво вършим, но не исках и да прати Морската пехота да ни търси. За да го накарам да се почувства зле, му изпратих по „Федерал Експрес“ незасекретен доклад за учението по проверка на сигурността, адресиран до административния му помощник. Оценките ми не добавяха нищо ласкаво към докладите за пригодността на командира на базата, а за да съм сигурен, че Пинки няма да погребе сведенията ми, изпратих копие и до командващия в дома му, който се намираше в района на Щаба на ВМС.