Стояхме настрана от обикновените си бърлоги и живеехме на борда на „Злобния жабок“. Майк и Нанси пазаруваха. Хранехме се на яхтата. Аз готвех — навик, останал от дните ми при Гъси в Ню Брунсуик. През другото време си вършехме работата — правехме набези в зоната на Сийл Бийч, където се съхраняваха оръжията, за да видим дали нещо не е пипнато. Нищо такова. Изнервяхме се. Освен това след проведеното учение по проверка на охраната се надявахме, че поне командирът на зоната е научил нещичко. Очевидно не беше. Мястото все още си оставаше широко отворено. Трудно ми е да обясня колко спокоен се чувствах от това, че практически всеки човек с малко въображение и енергия можеше да проникне в складова база за ядрени оръжия на Военноморските сили.
По това време сигнализаторът за телефонните ми обаждания пиукаше толкова често, че се опасявах да не му изгори екранчето. И всеки път, когато поглеждах към цифровия дисплей, номерът беше един и същ — телефонът на бюрото на Пинки Прескът.
След пет дни отговорих на обаждането му. Оставих го да ми бръщолеви три-четири минути, че докладът ми бил боклук, че отново съм превишил правата си и задникът ми сериозно ще пострада. Но тъй като нямах намерение да му казвам за липсващите части на ракетите, обясних — след като се укроти, — че сме срещнали известни оперативни трудности със смотаното и негодно оборудване, а преди да накарам хората си да си направят харакири в открито море, исках да съм сигурен, че всичко работи задоволително.
— По дяволите, Дик, не сме на секретен канал — каза той и отплесна за още пет минути в обяснения за бездействащи средства и пропилени възможности и че хора с по-големи заплати от неговата го питат какво става, мамицата му, и защо „Червената клетка“ не върши оная, възложената й работа, нали се сещам коя?
Веднага му дадох отговор, изпъстрен с ругатни. Накрая се реши, че условието да отлетим направо към местоназначението си (Токио) от Лос Анджелис, е Пинки да закара със самолет оборудването ни от Вашингтон. Изглежда, малко се поуспокои, когато му казах, че ще тръгнем след 48 часа.
— Къде мога да те намеря?
— Никъде.
Отново започна да бръщолеви, но аз му затворих телефона. Трябваше ми време, за да помисля. Очевидно мисията в Северна Корея щеше да бъде едно голямо осиране. Нямаше кога да съберем добри разузнавателни данни, нито да си набавим най-доброто оборудване. Скъпоценното ни време за обучение беше пропиляно поради откритието в Сийл Бийч.
Затова като командир взех решение — да идем там и да направим каквото ни е заповядано. Но да го направим бързо и мръснишката, а после да отпрашим за Сийл Бийч и да довършим онова, което считах за най-важно — да разбера кой, мамицата му, краде ядрените глави на Военноморските сили.
Докато момчетата се занимаваха с оборудването си, аз отидох до бушприта и седнах на него. Майк караше „Злобния жабок“ към Хънтингтън на три мили от брега с постоянна скорост от пет възела. Равномерният плисък на спокойните вълни ме отпускаше и можех да обмисля нещата. Събитията трябваше да бъдат навързани по някакъв начин — от кимчиядците в „Нарита“ до липсващите ядрени бойни глави в Сийл Бийч. Двете константи бяха Пинки Прескът и Грант Грифит. Един от тях, а по-вероятно и двамата, беше въвлечен във всичко това отначало докрай. Сигурно и двамата бяха мръсници. Седях с бира „Куърс“ в ръка, гледах водата и се наслаждавах на мисълта как ще ги убия.
Имаше и доста други неща, за които да мисля. „Големият въпрос“, както го наричаха в телевизионното предаване „Грешки и никакви факти“, беше „На кого да вярвам?“, след като системата на Военноморските сили се опитва да ми го начука? На Майк Ригън, разбира се. И на групата си от „Червената клетка“. Но кой още? Искам да кажа, на кого още мога да се доверя? Списъкът се оказа обезкуражаващо кратък. Док Требмли? И още как. Стиви Уондър? Абсолютно, мамка му. Кернан Ирландеца? Може би. Тони Меркалди? И за него може би. Човек никога не знае какво точно да мисли за шпиони като Ирландеца и Мерк. И все пак щях да имам нужда от оперативна разузнавателна информация — а това означаваше, че преди да потегля за Токио, трябва да звънна и на двамата си приятели, заети с тъмния шпионски занаят. Можех да се свържа с тях по клетъчния преносим телефон — нямаше да ни засекат.