— Добре. Благодаря. — Подарих му три бутилки уиски „Димпъл“. — Имат и безмитен магазин.
Очите на То Шо светнаха.
— А, бакшиш. — Прие пазарската ми чанта с усмивка и се поклони грациозно. — Знаеш как да печелиш сърцата на хората, Ричард.
За около час и половина отидохме от „Нарита“ до „Йокосука“. Превозваха ни с три полицейски коли с тъмни стъкла, святкащи сини буркани и виещи сирени. Бях в първата кола заедно с То Шо. Обичайно словоохотливият полицай този път мълчеше, докато летяхме по шосетата, и се чудех какво ли го тревожи. Отдадох го на недостатъчно чукане и се заех с по-важни неща.
Багажниците на колите бяха претъпкани, държахме излишните неща върху скутовете си. Аз бях зарязал онези апарати „Дрегер“ в Лос Анджелис. Майк Ригън, бог да го поживи, ни подари водолазното си оборудване с пожелание за успех на каузата. Носехме и руските щурмови автомати за подводна стрелба, муниции и пистолети ХК-93. Всички те ми бяха изпратени от Док Трембли по „Федерал Експрес“, разглобени и поставени в дванадесет различни пакета за заблуда на митничарите. Беше обозначил затворите — частите, които всъщност изстрелват куршума — като метал за вторични суровини. И му повярваха. А това говори доста за мисленето на повечето митнически служители.
Според Пинки на подводницата ни очакваха магнитни мини, чифт инфрачервени камери, двадесет и четири сензора и девет автомата МП5К с 50 пълнителя от новите модели от лека пластмаса, както и 12 000 куршума. Нямах намерение да чакам със затаен дъх момента, в който ще стигнем там, за да ги видя.
Показах документите си и преминахме през главния портал на база Йокосука. После отидохме право на пристанището, където ни чакаше подводницата — ще я нарека „Гърбатия кит“.
„Гърбатия“ беше модифицирана ядрена подводница. Имаше тридесет и шест торпеда Е-6, които се управляваха с кабел и инфрачервени лъчи и бяха предназначени за унищожаване на други подводници. Заедно с оръжията си щяхме да си делим предния торпеден отсек. Над главите ни се намираше платформата със сухото укритие, в което се влизаше през люка за зареждане на оръжията. Качих се по трапа, за да се представя, докато момчетата разтоварваха нещата от багажниците на полицейските коли.
Един ефрейтор, застанал в горния край на трапа с пистолет „Берета“ на хълбока, както е по уставите, ме поздрави. Е, може да се каже, че беше поздрав. В края на краищата бях си оставил брада — сега се намираше малко след стадия Ясер Арафат. Косата ми беше дълга както обикновено, бях в цивилни дрехи и ефрейторът нямаше представа кой съм, но тъй като се намирах на неговия свещен плаващ терен, имаше намерение да разбере кой е задникът, дето се качва по стълбата.
Изпречи се на пътя ми.
— Сър?
— Полковник Марчинко се явява на борда. — Продължих напред.
Той не се отмести. Нямаше как да мина покрай него.
— Може ли да видя документите ви, сър?
Това ми хареса. Бях успявал да се промъквам покрай толкова много подводничари, че се почувствах доволен да видя някой, достатъчно заинтересован от това, което става на кораба му. Извадих документите и заповедите си.
— Заповядай, ефрейтор. Браво.
Прочете внимателно всичко и разгледа снимката на личната ми карта. После отстъпи и отдаде чест.
— Добре дошли на борда, полковник.
Отговорих на поздрава, пъхнах се през предния люк и отидох в рулевата кабина. Командирът работеше над разни карти и графики. Запознахме се, стиснахме си ръце и се отдалечихме един от друг. Казваше се Кени Рос и приличаше на книжен и компютърен червей като всички капитани на ядрени подводници. Очакваха ме няколко телекса и безполезна разузнавателна информация от Пинки. Докато ги разглеждах, наблюдавах капитан Рос. Изглежда, се разбираше добре с екипажа си. Не се отнасяше със срочнослужещите като с роби. Все пак, макар и рядко, се срещаха и такива подводничари, които имаха малко човечност.
Разузнавателната информация от Пинки беше в най-добрия случай повърхностна, а в най-лошия — опасна. Не съдържаше нищо практично за операцията. За щастие имаше и три съобщения от Кернан Ирландеца, от които разбрах някои неща за силите на противника. Не беше много, но вероятно повече от това не можеше да получа. Писанията на Пинки — дванадесет на брой — бяха просто вариации на една и съща тема: „Какво, по дяволите, ми направи?“ Но заплахите и страшните му закани не ме притесняваха. Той се намираше далеч от мен и не можеше да ми направи абсолютно нищо. Само си хабеше хартията.
Освен това сега вече подозирах, че участва в контрабанден износ на оръжие, и четях думите му по различен начин. Дали не ме бичуваше, за да ме изкара извън равновесие, защото подозира, че знам повече, отколкото казвам? Дали не ни пращаше във вражески води, за да попаднем в засада? Загадката все още беше твърде сложна. По дяволите, та аз все още не знаех как стоят шибаните неща.