Навих документите на руло. Кен Рос затвори бележника си.
— Кафе? — попита ме той.
— Добре.
Отидохме в каюткомпанията и си наляхме две чашки силно подводничарско кафе. Подводничарите правеха най-доброто кафе във Военноморските сили, а по вкуса му реших, че Кен Рос е донесъл любимата си марка от Щатите. Налях си втора чашка.
— Пристигнаха някакви пакети за вас — каза ми той.
Попитах какво има в тях и с изненада разбрах, че Пинки наистина е изпратил оръжията, които ни беше обещал. Това беше добре, защото на двеста мили наоколо нямаше нито един автомат МП-5, който да не принадлежи на японски полицай, и макар че То Шо ми бутна шест пистолета „Глок 19“ в колата, МП-5 бяха недостъпни за него.
Започнахме да се изучаваме с капитан Рос. Той беше учтив, дори се отнасяше с респект. Но изглеждаше и напрегнат — нещо необичайно за капитан на подводница. Предположих, че са го посплашили във връзка с мен, казали са му, че вероятно ще се опитам да направя нещо незаконно, и ако го направя, той ще бъде отговорен за всичко.
Подозренията ми се потвърдиха, когато ми каза, че не смята да поема рискове с подводница, която струва един милиард долара. Отговорих му, че го разбирам — просто исках някой да ме закара тихо и спокойно и бързо да ме измъкне, когато си свършим работата. Но за това се нуждаем от пълна подкрепа на екипажа му в мисията. Бях по-старши от него, а заповедите ми категорично го потвърждаваха.
Трудно е да се каже, че мислехме по един и същ начин, но след петнадесет минути постигнахме съгласие относно операцията. Затова излязох и накарах хората от „Клетката“ да се захванат за работа.
Трябваха им три часа, за да натоварят всичко. Докато теглеха и вдигаха нещата, ние с То Шо отидохме в края на пристана. Седнахме, провесихме крака над водата, и се заприказвахме.
Въпреки че на летището ни посрещна топло, То Шо ми се сърдеше, задето не съм го държал в течение, и ми го каза.
Обясних, че съм бил зает с други неща. Съгласи се, но ми припомни, че имаме уговорка.
— Ти каза, че ще си разменяме информация, Дик. Но това не стана. Повечето от информацията изтичаше към теб, а аз оставах на тъмно. Но точно сега съм подложен на невероятен политически натиск. При всяка нова информация за връзката „Мацуко“ — като онзи път, когато се обади за Мико Такаши и започнах да душа — някой от Парламента вика шефа ми и му смърди заради мен, а той пък се чувства длъжен да ми пръсне задника и да ме пече на бавен огън заради шибаните неща, които правя. Това ми създава главоболия.
Прав беше, разбира се. Затова му казах всичко, без да си спестявам никакви подробности — за връщането ми във Военноморските сили, за шефа ми Пинки Прескът и за подозренията, че той иска да ме види мъртъв. Разказах му подробно и за това как Грант Грифит е успял да си напъха носа там, където се разискват въпроси за националната сигурност, и за връзката на Пинки с Мико Такаши и досието му в Следствената служба на Военноморските сили.
То Шо кимна. Попиваше всичко.
Накрая завърших монолога си.
— Кажи ми, Тош, какво иска „Мацуко“? Защо ти оказват политически натиск? Смятах, че „Мацуко“ западнаха, след като продадоха на руснаците забранената технология за подводниците и платиха глоба от два милиарда долара.
То Шо ме изгледа странно — сякаш ме смяташе за ненормален, — а след това ми обясни. За „Мацуко Машин“ два милиарда долара са нищо. Но не то било най-важното, а това, че начело на „Мацуко“ стои един седемдесет и шест годишен човек на име Хидео Икигами. Хидео Икигами, който през Втората световна война бил млад лейтенант в елитна група командоси, е един от онези старомодни японци, дето вярват в идеята за по-велика Япония — Япония, контролираща цялото Тихоокеанско крайбрежие.
Положението му на шеф на петата по големина японска корпорация му даваше възможност да влияе на всяко правителство. Освен това преди петнадесетина години бил основал и все още ръководел екстремистка политическа партия — „Общество на Мусаши“, по името на най-великия самурай и майстор на сабята Миамото Мусаши — воин, поет и художник, живял през седемнадесети век. Популярността и сега растяла. Започнали само с 500 абсолютни фанатици, но очевидно докоснали някаква емоционална струна дълбоко в психиката на японеца, тъй като сега повече от четвърт милион японци плащали 1250 йени годишно, или по около 10 долара, членски внос.