Вторият ми пробив се осъществи, когато вече бях работил около пет месеца и ми дадоха нов портфейл — разузнаването. Офицерът, отговорен за разузнаването, напускаше. Той знаеше, че съм бил военен аташе, което означаваше, че имам представа от разузнавателна дейност. Освен това като специалист по войната със специални методи разбирах колко ценни могат да бъдат „свежите“ разузнавателни сведения. Ейс ми беше дал свободата да разширя военните операции със специални методи в плановете на Обединеното командване. Бях имал възможност да се срещна с повечето ключови фигури на адмиралско равнище с четири звезди. Работата ми по разузнаването ми осигури истинския достъп до властта в Пентагона: строго охраняваната информация. Имах пълномощието да чета материали, които никой освен командващия военноморските операции и заместника му не можеше да види. Това ми даде възможност за доста срещи лице в лице с тях.
Всяка сутрин отивах на работа два часа по-рано и четях телеграмите, преглеждах съобщенията от ЦРУ и ОРУ89 и проверявах сведенията от НАСА. Подчертавах най-важните моменти, оправях вратовръзката си, нахлузвах спортното сако и отивах да инструктирам заместник командващия военноморските операции за плановете и политиката. Той беше открит човек, адмирал с три звезди, казваше се Уилям Кроу и по-късно стана председател на Обединеното командване.
Харесвах Кроу — едър като мечок, приятелски настроен, със славата на първокласен, макар и малко педантичен администратор. Завършил академията през 1946 година, беше получил титлата си на магистър в Станфорд, доктората си в Принстън и стана съветник на Виетнамските военноморски сили. Независимо от изтънченото му отношение към подчинените и мекия му акцент от Кентъки той беше един от адмиралите, пред които можех да казвам „мамината му“. Канцеларията му в Е-образния коридор на четвъртия етаж беше огромна и лавиците зад бюрото му бяха пълни с невероятна колекция от шапки — всичко: от стари пожарникарски шлемове и френски барети до английски полицейски шлемове и шапки за голф от кариран плат.
Не бяха минали няколко месеца и Кроу започна да ме вика всеки път, когато имаше нужда за нещо от разузнаването. Станах псевдоофицер за контролиране на кризисни положения, който работеше с изпълнителни офицери от ЦРУ, Агенцията за национална сигурност — АНС, Отбранителното разузнавателно управление — ОРУ, Националния съвет по сигурността — НСС — цялата гвардия на шпионството. Пълномощията ми бяха астрономически — можех да чета кодирани материали — и това ми позволяваше да виждам всичко — от спътникови снимки с висока яснота до прехванати сведения от подводници.
Краят на 70-те години беше време на раздвижване в областта на разузнаването. Адмирал Стансфийлд Търнър, директор на ЦРУ при президента Джими Картър, пренасочи приоритетите встрани от разузнаването, базирано на агентурни източници — познато като „Хуминт“ на жаргона на разузнаването, — към прехващането на сигнали, събирането на техническа информация и електронно разузнаване, които са познати съответно като „Сигинт“, „Техинт“ и „Елинт“.
Липсата на човешко присъствие в „Сигинт“, „Техинт“ и „Елинт“ вероятно беше приятно на далечния Търнър, който беше тъп ядрен подводничар, направен по калъпа на Хаймън Рикоувър90, предпочиташе статистическите модели пред реалните живи хора, защото са по-прегледни и не се оплакват. Но тук има един проблем — войната не следва статистически модели. Войната е напълно непредсказуема. Тя е непрекъсната серия от оплесквания, всяко по-лошо от предишното.
Дори и най-нисшите бойци от Втората световна война са го знаели.
„Как е, войнико?“
„СНВО“ — отговаряли те: „Ситуацията е нормална, всичко е осрано.“ Или „ННО“ — „Нещата наистина са осрани.“ Или пък „ОБНП“ — „Осиране без надежда за почистване.“ Но хлапетата на Търнър не знаеха изразите „СНВО“, „ННО“ или „ОБНП“, защото никога не им се е налагало да лежат в засада с изпотени топки и чакайки появяването на Чарли, да видят как нещата се объркват безкрайно.
Най-големият недостатък на техническото разузнаване е, че разчита на статистически модели. Да предположим, че САЩ са изстреляли във въздуха шпионски спътник „Кийхоул“. Да предположим, че обектът на внимание от страна на камерите му е закрит от ниски облаци. Най-често се случва следното, защото разузнавателните сведения са необходими веднага: вундеркиндите вземат снимки от предишни преминавания над обекта и проявяват симулирана снимка. „Ето какво се е случило преди — казват те, — следователно и сега би трябвало да стане това.“