Някой зададе логичния въпрос:
— А какво ще стане, ако, докато провеждате изпитанието, се появят двама иранци?
Без да се замислям, отговорих:
— Ще убият двамата минетчии.
Стаята притихна. Лицето на Дейвид Джоунс се вкамени. Той ме изгледа и ако погледите можеха да извършват работата на военнополевите съдилища, вече сигурно щях да се намирам във военния затвор в Левънфорд, излежавайки присъда с каторжен труд.
— Как дори можете да си помислите такова нещо?
А как да не си го помисля? Опитах се да отклоня укора:
— Съжалявам, господин генерал, но ако някой се намира там, то той нарушава полицейския час на Иран и в този случай аз просто бих изпълнил волята на Аллаха.
Председателят не сметна, че съм забавен. Но видях как Джим Вот задуши кикота си.
Джоунс анулира плана ми за отклоняване на вниманието, защото счете, че ще доведе до твърде много убити от иранска страна. Един от проблемите, пред които щеше да се изправи „Делта“, бяха Иранските военновъздушни сили. Спасителната операция изискваше заложниците да бъдат закарани с хеликоптерите до едно неизползвано летище, наречено „Манзарийе“, на около половин час полет от Техеран. Група „Делта“ и заложниците бяха уязвими по време на качването в хеликоптерите, по време на полета и по време на прехвърлянето в самолета от атаки на Иранските военновъздушни сили. Идеята ми беше да бомбардираме пистите на техеранското летище, което беше ползвано за военни полети, така че „Делта“ и заложниците да не бъдат преследвани. Разработих въздушно нападение с един самолет, което нарекох „Атаката на дървените войници“.
То беше истинска операция „ЦЕЛУВКА“ („ЦЕлта е Лекотата, Умнико ВАжен“): един самолет Ц–130, от който аз и още двама тюлени щяхме да хвърлим дузини железопътни траверси, обкичени с експлозиви и закачени за парашути. Дървените войници, заредени да експлодират при удар, щяха да направят тридесетметрови кратери по пистите и да приведат летището в състояние на неизползваемост.
Трябваше да бъдат пуснати и други, по-малки заряди — тръби с пластични експлозиви и бомбички, които да унищожат всякакъв наземен персонал. Тръбите ще са вързани с вериги, чиито звена се късат и отхвърчат настрани като сачми, когато пластичният експлозив избухне. Те са като уголемени мини. Нагорещените до червено звена от веригите щяха да разрушат всякакво поддържащо оборудване, да пробиват и запалват горивни резервоари и да спомогнат за наставането на общ хаос. Друга група дървени войници, снабдени с експлозивни фишеци при летежа си към земята, щяха да издават звуци също като стрелба от автоматите на нападащи парашутисти.
При правилно пускане целият пакет от експлозиви би елиминирал техеранското летище. Друг също толкова важен момент беше и това, че ще осигури значително отклонение на вниманието от Чарли и момчетата му от „Делта“, които ще нахлуят в посолството посред града. А евентуално, ако иранците ни свалят — е, в такъв случай загубени щяха да бъдат един самолет Ц–130, петима летци и трима тюлени — нищо особено.
От съображения за сигурност, като например факта, че руснаците непрекъснато подслушваха многообемния обмен на съобщения, Чарли Бекуит премести група „Делта“ от щаба си във Форт Браг, намиращ се в покрайнините на Фейтървил, Северна Каролина, в една по-малка и по-сигурна зона за обучение. „Делта“ наричаше мястото Камп Смоуки, но всъщност името му беше Камп Пиъри и това беше огромният терен на ЦРУ за обучение на шпиони, тайни агенти за проникване в чужди организации и агенти специалисти по секретни операции. Фермата, както я наричат в средите на шпионите, е парче земя от 25 квадратни мили, което се намира на североизток от Уилиамсбърг, Вирджиния, между щатско шосе 64 и река Джеймс. Там ЦРУ построи модел на техеранското посолство на САЩ за Чарли и момчетата му, за да могат да репетират всяко свое движение, след като преминат стената.
През това време аз усъвършенствах проекта си с дървените войници. След работа в Пентагона отивах с колата или летях, за да се срещна с тюлените, с които се бях договорил да ми помогнат — двама редници от „ТЮЛЕН-група 2“, които се казваха Лари и Боб, — и се захващахме за работа, която често пъти се проточваше цяла нощ. Точно в един сутринта тръгвах обратно на север, за да пристигна навреме за четенето и резюмирането на дневната разузнавателна информация за адмирал Кроу преди официалното започване на работния ден в 08,00 часа.
Чарли Бекуит хареса идеята за дървените войници. На Дейвид Джоунс не му се понрави. За да срине идеята ми — а и всякакви подобни идеи, — председателят издаде един смешен обитер диктум91: „Не убивай!“, нареди той на бойците.
91
Obiter dictum (лат.). — Съдийска забележка, която няма пряка връзка с разглеждания въпрос. — Б.пр.