Втората и по-важна неудача се криеше в областта на агентурните разузнавателни данни. Просто такива липсваха. Доколкото ми беше известно, ЦРУ не разполагаше с нито един наземен агент в Иран. Можехме да се сдобием с откъслечна информация от чуждите посолства, а и в Иран имаше голям контингент от хора с чужда националност — турци, германци, французи, ирландци, канадци, — но не съществуваше организирана мрежа и никой не предоставяше така необходимата „свежа“ информация, която е необходима на група специалисти по войната със специални методи, за да могат те да осъществят една спасителна операция.
Следователно една от целите на Групата за терористични действия беше вкарването на колкото е възможно повече агенти в Иран, за да имаме поне няколко души на земята. Всяка служба получи инструкции да търси специалисти, говорещи езика фарси, и като се имат предвид изискванията за сигурност на спасителната операция, аз бях избран за „ситото“ на всички потенциални агенти от Военноморските сили. Чрез търсене с компютър бяха избрани моряци, които говорят фарси. Те щяха да получат заповед да напуснат частите си, без да знаят защо, и да заминат за Вашингтон със самолет. Над дузина войници се появиха на различни летища в района на столицата. Аз ги посрещах, водех ги у дома, карах ги да се заклеват и да се подписват под декларацията за пазене на тайна и ги предавах на хората за обработка на персонала на Вот. Някои от тях бяха отхвърлени, други решиха да не се наемат. Измежду хората, които избраха да станат част от мисията, се намираше и един подполковник от Военноморския флот, родом от Анаполис92, който се съгласи да прекара в Техеран камион, натоварен с бойци от група „Делта“.
Двама тюлени също се съгласиха да станат агенти. И двамата бяха работили за мен, когато командвах „ТЮЛЕН-група 2“. Единият — ще го наричам Килн — беше американец от първо поколение, израснал в семейство, където се говорело на немски език. Вкараха го в Иран като немски бизнесмен и информацията му за посолството се оказа безценна. („Благодариха“ му, като го изоставиха след поражението на операция „Пустиня–1“, без да му кажат абсолютно нищо за случилото се. Тъй като е тюлен и следователно напълно самостоятелен, той извървял шестстотинте мили от Техеран до турската граница, измъкнал се в безопасност и с поглед, вещаещ убийство, дойде да потърси вундеркиндите задници, които го бяха изоставили на сухо. Невероятното е, че Килн, чиято информация в реално време беше от жизнена важност за мисията, никога не получи признание за това, което направи. Никакви медали, похвали, никакви повишения, че дори и едно „браво“. Не го виня, че му беше криво.) Вторият тюлен беше един дребосък на име Джоуи, който влезе в страната, представяйки се за монах. Би трябвало да го наричат Отец Дик93, защото беше голям сваляч. Джоуи не стоя дълго време в Иран, но си свърши работата и се измъкна без проблеми.
Нощта на 24 април 1980 година бе може би най-дългата в живота ми. Някъде около четиридесет души бяхме натъпкани в специалното помещение за секретна информация на втория етаж на Пентагона, намиращо се срещу вратата на голямата оперативна зала на Обединеното командване, оборудвана с прожекционни екрани, големи колкото стените, комуникационна апаратура последен модел, електронни звънци и свирки. Там, от другата страна на коридора, зад дебелите тапицирани врати председателят Джоунс и останалата част от Обединеното командване седяха в меките въртящи се столове и чертаеха кръгчета по тефтерите, всеки лист от които носеше инициалите им, или се занимаваха с обичайните за генералите с четири звезди неща.
Ние, младшите изпълнителни офицери, планировчици, шпиони, бойци с методите на специалната война, седяхме на столове от лята пластмаса и си създавахме страхотно главоболие от употребата на анацин94, подсилено с претоварване от кофеин. Специалното помещение за секретна информация беше с размери пет на девет метра, окачено в по-голяма зала така, че да се предотврати всякакво проникване с помощта на подслушвателни устройства. Влизахме в него само след преминаване през три отдела за специални операции, които бяха и проверовъчни пунктове, като всеки от тях се пазеше от въоръжена охрана. Специалното помещение за секретна информация имаше висок под, ниски тавани и флуоресцентно осветление, което придаваше зеленикав оттенък на всичко. В центъра му се намираха две дълги маси за събрания. Върху тях (заедно с колекция от мухлясали чаши за кафе, хартиени чинии с трохи и пепелници, пълни с масло) бяха поставени шест малки квадратни високоговорителя, свързани с кабели, които преминаваха по пода и влизаха в гнезда в стените.