— Какво да правим с иранците от автобуса? — запита някой от „Пустиня–1“ генерал Вот, който беше в Египет.
Отговорих вместо лего:
— Убийте кучите синове.
Колегите ми ме изгледаха с невярващи очи.
— Шегувам се — казах. Изобщо не се шегувах.
Вот се обади по радиото и нареди да ги качат на самолета и да ги пуснат след завършването на операцията.
Настъпи истинско объркване в гласовете, долитащи от високоговорителите. Нищо не вървеше по плана. Имаше твърде много детайли. Имаше много летателни апарати. Имаше и пилоти на хеликоптери, които въпреки обучението си се чувстваха зле при полети на дълги разстояния над пустинен терен. Съществуваше командна верига в стил „казала лисицата на опашката“, според която наземният командващ Военновъздушните сили в „Пустиня–1“ отговаряше пред армейски генерал с две звезди, намиращ се в Египет. Той пък, от своя страна, получаваше предвижданията на орди три и четиризвездни генерали във Вашингтон. Това беше нарушение на най-важното правило, което ми е известно при провеждането на операции със специални методи — трябва да се стремим да правим операциите колкото е възможно по-прости и може би ще свършат работа.
Имах истински кофти усещане за това, което ставаше в Иран. И все пак трябваше да стане. Обмисляли бяхме всичко в продължение на пет месеца. Това беше като мач за суперкупата и световно първенство, играни наведнъж.
На бюрото в съседство с моето един човек от ЦРУ, когото ще нарека Джоунс, разочаровано поклати глава.
— Да знаеш, че беше прав — каза ми той. Джоунс беше старомоден воин, който се бореше с нарастващата бюрокрация на ЦРУ и с предпочитанията към технологиите под влиянието на Стансфийлд Търнър. Двамата говорехме на един език. — Това ще бъде едно осиране — тихо завърши той.
Кимнах в знак на съгласие, макар че аз и Джоунс ужасно искахме да не сме прави.
Само шест от осемте хеликоптера пристигнаха в „Пустиня–1“. Само пет от тях бяха в състояние да летят. Планът винаги изискваше минимум шест хеликоптера, за да откарат група „Делта“ в мястото за скривалище, след това да отидат в Техеран, да измъкнат заложниците и спасителите им. Чарли реши да прекрати операцията. Настоя за прекратяване. Генерал Вот в Египет искаше да продължи. Същото искаха и другите, включително и аз. Човек не може да решава вместо онзи, който се намира на бойното поле. Но Чарли беше настоял и реши да се омита. Когато съобщи, че си идва, гласът му звучеше като на човек, който току-що е загубил най-добрия си приятел.
И в този момент наистина всичко се оплеска. Един от хеликоптерите, извършващ маневра за дозареждане на горивните резервоари за дългия обратен полет до „Нимиц“, се удари в самолет-цистерна ЕС–130, в който хора от сините барети, участващи в група „Делта“, тъкмо се бяха качили. Хеликоптерът и самолетът експлодираха в голямо огнено кълбо. Мисията премина в стадия ННО — „Нещата наистина са осрани.“
В натегнатата тишина някои от нас преглъщаха сълзи, стискахме юмруци, а виковете долитаха през хаоса — това бяха гласовете на смели мъже, изгарящи до смърт. След това още цяла вечност, изпълнена с викове, смут, експлозии и опустошение, чухме как останалите самолети Ц–130 се отделиха от земята и отлетяха обратно към Масира с остатъка от група „Делта“.
Ако кажа, че всички ние просто си седяхме в онази опушена стая с неподвижен въздух, значи грубо да преинача нещата. Случило се беше немислимото. Току-що се бяхме провалили в операция, която беше планирана в продължение на почти половин година, а за финансирането й бяха изразходвани милиарди. И нямаше никакъв начин да бъде спасена. Насиненото око, което Съединените щати щяха да получат пред света, щеше да оздравява много дълго време.
Смятаната от света за доминираща суперсила току-що беше оплескала една операция срещу група терористи чалмалии и за всичко си бяхме виновни самите ние. Bye-bye, au revoir, ciao, aloha, adios, sayonara95. Нямаше да има утрешен ден.
Честно да си призная, не си спомням много от остатъка на нощта. Да, имаше работа за вършене. Работа по спасяването — например връщането на човешкия актив, оставен от нас в Техеран. Но не помня много от казаното или направеното. Спомням си, че ми се щеше да разбия стената с нечия глава, само че не можех да определя чия глава исках да строша.
95
Довиждане съответно на английски, френски, италиански, хавайски, испански и японски език. — Б.пр.