Омразата, с която Тед ме изгледа, беше невероятна. И в това нямаше нищо странно. Дъщеря му, която работеше като сервитьорка в бара, ме видяла, че пия с няколко тюлена, и изпяла това на татенцето си, заради което срещата ни започна с мъмрене, защото съм нарушавал указанията за оперативната секретност. Но независимо от погледите и обвиненията Тед не беше в състояние да ми стори нищо. Три часа по-късно интервюирах кандидати за „ТЮЛЕН-група 6“.
Прекарах четири дни в оценяване на моряците от „ТЮЛЕН-група 2“ и на бойците от групата за подводна диверсия в Литъл Крийк. Много от хората, които бяха служили под мое командване преди шест години, бяха шокирани. Помнеха ме като излъскания командващ офицер, който се подстригваше ниско, изискваше от членовете на групата си да обръснат брадите и мустаците си и караше офицерите да носят на куртките картички с имената. А сега ги интервюираше човек, приличащ на Лобо102 — човека-вълк, което предполагаше, че косите им ще си останат недокоснати и могат да си пробият ушите.
Какви хора търсех? Разбира се, стрелци. Ако не можеш да убиеш лошия, то всичко се превръща в ННО — „Нещата Наистина са Осрани.“ Втори въпрос: „Кой е най-добрият начин да се влезе при лошите?“ Остров Ло Ло ме научи на това: Защо да чукаш учтиво на входната врата и да лапаш куршуми, щом като можеш да нахълташ през задната врата, където най-малко те очакват, и да ги нахраниш с малко олово. А забавните начини да се добереш до задната врата са всевъзможни: можеш да се приближиш с плуване или да стигнеш с лодка или хеликоптер; можеш да се изкатериш или да скочиш с парашут.
Трети въпрос: „Какви хора могат най-лесно да се пъхнат през задната врата?“ Мърляви типове. Мърляви типове с универсални умения — шофьори на камиони, кранисти, строители, електротехници, хамали. Но аз не търсех каквито и да е мърляви типове. Трябваха ми навити мърльовци, момчета, които всеки път полагат все повече усилия. Разгледах досиетата от подготовката за подводна диверсия на всеки тюлен, за да видя от каква класа е. Може най-добрият боец да е профучал през изпитанията, а онзи на седемдесет и седмото място да е имал трудности във водата, да не е обичал да пълзи из тинята или просто да е мразел диверсионната дейност, но все пак не се е отказал. Опитът ме е научил, че бодливите свинчета, които преодоляват трудностите с мъка, в боя са по-добри от газелите.
Направих избора си — попълних групата почти наполовина. Останалите хора от „ТЮЛЕН-група 6“ щяха да дойдат от Калифорния. Обадих се в Колорадо на Пол Хенли:
— Пол, заместнико, какво става? Как е работата?
— Не е лошо. Живее се.
Засмях се.
— Страхотно. Искаш ли да си изкарваш хляба като мой заместник?
— К’во?
— Сериозно ти говоря. Имам работа за теб.
— Каква?
— Не мога да ти разправям по телефона. Утре ще летя до Сан Диего. — Казах му номера на полета. — Посрещни ме на летището. Ще ти обясня всичко. И кажи на Мерилия да започне да опакова багажа. Ще докарам задника ти на Източния бряг след по-малко от две седмици.
1 септември беше празник на труда. На 2 септември бях освободен от Пентагона, за да поема новия команден пост. Адмирал Кроу ме изпрати много топло, предаде поздравите ми на един адмирал с две звезди — казваше се Арт Моро и ми пречеше по всевъзможни начини, докато събирах „ТЮЛЕН-група 6“. Обадих се на Ейс Лайънс, който беше получил втората си звезда и се беше насочил към Силите за подвижно тилово обезпечаване в Седми флот в Тихия океан. Последната ми спирка беше в кабинета на главнокомандващия. Бил Кроу ме заведе при него.
Том Хейуърд стана от бюрото си, заобиколи го и застана пред него.
— Бих желал да ви благодаря за предоставената ми възможност да командвам „ТЮЛЕН-група 6“.
— Вие бяхте най-подходящият за този пост, подполковник — отговори Хейуърд.
— Желаете ли да ми кажете още нещо, преди да се разделим?
Командващият пое ръката ми и я раздруса тържествено, но сърдечно.
— Да, Дик — каза той. — Всичко се свежда до следното: няма да се проваляш. Това е заповед.
Когато в два часа преминах с колата си през портала на Литъл Крийк, ме очакваше тълпата от бъдещите ми бойци. Сякаш бях завръщащият се татко мечок от приказката за трите мечки: „Тате, тате, какво ми носиш?“
Отидохме в един частен клуб близо до базата, принадлежащ на Братския орден на групите за подводна диверсия. Изпихме няколко каси бира, разказах на момчетата най-общо какво ще искам от тях, а също, че не трябва да очакват много отпуски за периода от следващия ден до, ммм, 1996 година. Лицата им помръкнаха.
— Казах, че това ще е трудна работа, момчета. Не съм казвал, че ще е готино. — Взех една салфетка и химикалка и нарисувах земното кълбо, заобиколено от подковообразна тоалетна чиния. Над картинката написах „РНОС–6“, а под нея „НПЗРОТЧ“. — Това е емблемата на групата — обясних, докато салфетката преминаваше от ръка на ръка.