Някой попита какво означават надписите.
— Phoc на френски е тюлен. Земното кълбо означава, че мисиите ни ще бъдат по целия свят, а буквите в долния край означават „Намираме Повече Задници за Ритане, Отколкото Тоалетни Чинии“.
Тази вечер бяхме група от около тридесет души — елитното ядро на „ТЮЛЕН-група 6“, офицери, старшини и редници. Едно от най-хубавите неща на „ТЮЛЕН–6“ беше, че в тази бойна единица няма да има кастова система. Ако един човек беше достатъчно добър, за да умрете заедно с него, то той е достатъчно добър, за да се храните, да пиете и да чукате заедно. „ТЮЛЕН–6“ щеше да бъде ръководен съобразно Първия закон за морето на Ев Барет и съобразно Първия закон за сплотеността на групата на Марчинко: изработвайте когото си щете, но не и нас.
Пол Хенли седеше до лакътя ми, слушаше и не казваше много. Това нямаше значение. Той беше моя пълна противоположност. Аз бях древният ШУТ — шумен, ужасен и тъп; той беше кротък и дълбок. Пол не беше участвал в бой, но пък всичко останало му беше повече от добре: владееше езици, преминал беше обучение за борба с терористи, имаше мозък и най-доброто от всичко — кураж. А беше завършил и академията. Ако аз бях копеле, то поне имах законно роден син в качеството на заместник-командир.
Лейтенант Мъгси изпи една бира и си поръча още една. Мъгси беше още един випускник на академията. Бил е боксьор в лека категория, посещавал е и курсове за сапьори и беше в състояние да си играе с експлозиви. А разбираше и антитерористичната дейност: той беше човекът, заместил Пол като командир на „МОБ–6“. Мъгси беше едър, грозен и агресивен. Еха!
Сенатора се казваше един друг лейтенант. Висок над два метра, той изглеждаше някак си небрежно и аристократично възвишен. Славеше се като сваляч, който умее да поръчва „необходимите“ вина и знае коя вилица да използва. Беше млад и завършил обучението си неотдавна. Смятах, че ще бъде подходящ, ако трябваше да проникнем при някой и да се представим като изпълнителни директори. А ако не станеше? Е, всяка бойна единица се нуждае от пушечно месо.
От това на човек му става студено, нали? Но такъв е животът в армията. Всяка бойна единица се нуждае от пушечно месо. Малките групи за война със специални методи, изпращани в тила, са пушечното месо на батальоните и дивизиите. Разузнавателните взводове са пушечно месо за ротите, от които са част. Всеки мъж, поемащ поста на сигналиста при патрулиране, знае, че той е примамката — обречен. Разликата при мен е, че аз обясних на хората, които избрах, защо съм се спрял на тях. Казах им, че са отписани, че в крайна сметка всички ние сме отписани. Въпреки това те дойдоха.
Лейтенант Бузестия получи прякора си, защото приличаше на катеричка, която държи ядки в устата си. Бил е в морската пехота и е воювал във Виетнам. Знаех, че е агресивен кучи син: човек, на когото мога да разчитам, че ще просне терориста, преди терористът да е проснал него — или мен. Женен беше за филипинка и говореше достатъчно тагалог103, за да може да мине за местен жител, което беше и негов плюс.
Херцога беше друг бивш носител на бяла каска104, редник, също воювал във Виетнам, преди да отиде в офицерската школа. Сега като младши лейтенант, се беше превърнал в опитен офицер инструктор, а „ТЮЛЕН-група 6“ се нуждаеше от такъв. Съчетано с бойния опит, това беше достатъчно за мен.
Измъкнах мичман Трейлър Корт направо от Офицерската школа в Нюпорт, Роуд Айлънд. Видях наивното му бебешко лице и веднага разбрах, че можем да го вкараме навсякъде по света като гимназист. Гладко обръснат (не си пусна брада и мисля, че не можеше), с червени бузи, той беше нашият орех на здравето, нашият шофьор на джипката, вечно устремен напред. Биваше го като алпинист и скиор и живееше от ядки, клончета и други полезни неща. Но дълбоко в себе си Трейлър криеше и друга, по-тъмна страна. И точно тази нотка на агресивност ме накара да избера него от групата на предложените ми мичмани.
Последният офицер на масата, мичман Джу Индианеца, според мен беше олицетворение на идеалния офицер специалист по войната със специални методи: едър, снажен и въодушевен бивш редник, който ми напомняше за самия мен в началото на службата ми. Разликата е само в това, че той изглежда по-добре от мен, а аз се бия по-нечестно. Бях му командир в „ТЮЛЕН-група 2“, когато все още беше редник. Помня високия метър и осемдесет, тъмнокос, с хубави мускули и красив като кинозвезда Джу като безгрижен човек. Той всеки ден вдигаше тежести на пресата в гимнастическия салон, с лекота изхвърляше над сто и осемдесет килограма и единствена отговорност в живота му беше възлюбената му синя кола „Форд корвет“.