„ТЮЛЕН-група 6“ щеше да бъде постоянно базирана на около тридесет мили от Норфолк. Но базата ни нямаше да бъде готова поне още една година. През това време се нуждаехме от място, където да закачим шапките си, да складираме оборудването, да провеждаме телефонни разговори и да окачим табелката за частната си практика. За повечето от нас Литъл Крийк беше позната и удобна територия и затова се устроихме в два кокошарника, разположени на петнадесетина метра зад щаба на „ТЮЛЕН-група 2“. Или поне аз смятах, че изглеждат така — дървени постройки от Втората световна война, широки дванадесет метра и дълги двадесет и четири, издигнати върху бетонни плочи. Едната от тях е била използвана за събранията на Клуба на съпругите, а другата — бърлога на децата скаути.
Аз, моят заместник, началникът по операциите и командирът старшина Мак деляхме една обща стая. Аз си присвоих най-добрите мебели — сиво метално бюро с три крака, което взехме от боклучарника, и разнебитен въртящ се стол. Мебелите на Пол бяха подобни, но в по-лошо състояние. За украса по стените имахме останките от скаутчетата, а някой умник беше лепнал фотография на главата ми върху тялото на главнокомандващия с четири адмиралски звезди.
Положението ни не беше идеално — и не само защото помещенията бяха претъпкани и непригодени за нуждите ни. Проклетото ни местоположение беше твърде лесно забележимо. В края на краищата ние бяхме свръхсекретна бойна единица. Носехме цивилни дрехи. Заповядал бях на хората си да снемат от колите лепенките с името на базата и да ги поставят на магнитни ленти, които да слагат на автомобилите, след като преминат през портала. Излизахме и се прибирахме по различно време. Нищо, свързано с „ТЮЛЕН-група 6“, не беше военно, и аз исках точно това. Но на не повече от тридесет метра от нас „ТЮЛЕН-група 2“, облечени в зелените си униформи, гледаха с отворени уста как камионите идваха до бараките ни и разтоварваха кутия след кутия, пълни с разни неща. Поглеждах през телената ограда, която разделяше мъжете от децата, и ги сгълчавах.
— Не пожелавай вещите на ближния си — хоках ги аз.
Инвентарът, трупащ се в бараките ни, изглеждаше като едробюджетния вариант на филма „Отплаване“. Обувки и маскировъчни халати марки „Гортекс“. Парашути. Екипи за алпинизъм. Шлемове и очила. Раници и издути куфари от мека найлонова материя. Ски. Акваланги. Водолазни костюми. Камуфлажно облекло за всякакви условия — от арктическо до пустинно. Пистолети „Смит и Уесън 357“ от неръждаема стомана, за да не ръждясват, когато плуваме с тях. Автоматични пистолети „Берета“ калибър 9 милиметра. Картечници ХК с и без заглушители. Пистолети „Ругер Мини 14“ от неръждаема стомана. Автоматични пистолети калибър 22 със заглушител. Пушки за снайперисти. Зашеметяващи гранати. Пластични експлозиви С–4. Мини тип „Клеймор“. Дистанционни детонатори с радиоуправление. И стотици хиляди куршуми.
Накичихме антени по покривите и изградихме собствена комуникационна мрежа. Използвахме преносими телефони, водонепропускливи радиотелефони, телефони за спътникова комуникация и миниспътникови чинии. Всеки имаше свой сигнализатор за повикване. При включването му от нас се очакваше да се явим в срок от четири часа, готови за заминаване и с пълна екипировка. Ако извършеха мобилизация за втората мисия за спасяването на заложниците, ние щяхме да бъдем готови, въпреки че все още не бяхме завършили обучението си.
Необходими ни бяха две седмици за да се настаним. Доведох Кати и децата от Вашингтон. Те само знаеха, че Военният колеж е изхвръкнал през прозореца и татко имаше нова работа, за която не може да разговаря, но, леле майчице, брадата и косата му стават наистина дълги. Хората, идващи от Западното крайбрежие, също трябваше да си намерят жилища, да си купят превозни средства и да се устроят. Но независимо от всичко обучението започна незабавно. Бях намекнал, че ще се катерим много и затова момчетата започнаха да посещават гимнастическия салон и да работят върху мускулатурата на горната част на телата си. Започнахме и тренировки с огнестрелни оръжия. Повечето тюлени смятат себе си за страхотни стрелци. Аз обаче помнех колко лошо се развиха нещата с група „Браво“ от Втори взвод, преди заминаването ни за Виетнам през 1967 година, когато от 360 куршума аз и петима от моите хора, приличащи на Даниел Буумс107, вкарахме само два куршума в едно бавнодвижещо се парче шперплат с размери метър и осемдесет на два и четиридесет.