Тъй като доскоро бяхме стреляли, ние воняхме на олово и фитили, чиято миризма не беше така остра, както кордита, но от нея хората можеха да разберат, че сме се забавлявали. Излизахме опиянени от ученията и момчетата от Източния бряг се будалкаха с тези от Западния и обратно. Това донякъде приличаше на първия ден в детската градина, когато дечицата решават кой ще играе първи в пясъчника. Жените бяха достъпни и в изобилие. Имахме и нови лица в групата си и старците искаха да ни пробват. Пробите обикновено се извършваха със столове и юмруци.
Гледах как се завързват приятелства — кой с кого се сработва. Седях на бара, пиех си коктейла „Бомбай“ с лед и отбелязвах наум кой може да носи пиене и кой не. Откривах кои от хората ми са агресивни и кои не. Когато се стигаше до бой, стоях встрани и наблюдавах, като се намесвах и разтървавах хората само тогава, когато имаше опасност от сериозни наранявания. Това, което виждах, ми харесваше. Хората ми можеха да се бият помежду си, но щом като се намесеше някой външен, те му се нахвърляха и го начукваха в циментовия под. Докато групата се привеждаше във физическа форма, аз и Пол шлайфахме учебния график. Към края на септември бяхме направили всичко, което можеше да бъде направено в Литъл Крийк. По-голямата част от оборудването беше доставена. Каквото оставаше да пристигне, можеше да бъде изпратено. Предстоеше ни сериозната работа: първото ни пътуване до Флорида, където в един закътан ъгъл на военновъздушната база в Еглин трябваше да започнем обучението си не на шега.
Натискът на събитията беше така голям, че все още не бях провеждал събрание с целия състав на групата. Ето защо две вечери преди да тръгнем за Флорида, ангажирах залата в базата за вечерта и свиках групата. Поставих Пол и старшина Мак отвън, за да разкарват натрапниците.
Качих се на сцената и застанах пред огромното американско знаме — подходящ фон. Тази ситуация ми напомняше началото на филма „Патън“, но приликата свършваше дотук. Нямах пистолет с дръжка от слонова кост и излъскани ботуши, да не говорим за блестящия шлем. А и начинът ми на говорене се различаваше донякъде от провлаченото гърлено встъпление на Джордж Скот108.
Изгледах бойците си, които бяха насядали на първите няколко реда в залата.
— Да ви го начукам, миризливци такива — казах като встъпление.
Дочуха се няколко изкикотвания. Аз закрачих наляво и надясно по сцената, като разглеждах лицата им. Това, което видях, ми хареса.
— Господа — казах, — няма да ви занимавам с празни лайнарщини.
Дочух одобрителен шепот.
— Вие знаете защо сме тук и с какво трябва да се занимаваме — антитероризъм. А какво означава антитероризъм. Означава, че ние ще им го начукаме, преди те да го начукат на нас. — Една дузина мъже изсвиркаха одобрително. — Точно така — отговорих. — Време е, нали?
Махнах с ръка към събралите се тюлени.
— Вие сте талантливи бойци — специалисти по войната със специални методи. Всички сте опитни стрелци. Чукате много. — Прекъсна ме смях. — Сега тръгваме на път и ще ви накараме отново да докажете всички тези неща — Откъслечни ръкопляскания и изсвирвания. — Но преди да тръгнем, искам да ви каже няколко неща.
Първо. Не е необходимо да харесвате всичко, което правите. Всъщност хич не ми пука дали харесвате всичко или не. От вас се иска само да го вършите.
Второ. Вие сте системата, господа. Вие. Не можете да подавате топката на друг. Купил съм ви екипировка и всеки трябва да се грижи за нея. Задници такива, вие имате най-хубавите играчки, които могат да се купят с пари. Ако оборудването ви не работи както трябва, то е, защото вие не работите както трябва, а не то. Затова не приемам никакво шибани извинения: „Оборудването ми не работи, сър“ или „Взел съм неподходящ акваланг, сър“, или „Не съм донесъл такова оръжие, каквото трябва, сър“. Вие сте шибаната система. Неуспехът тежи на вашите рамене. Няма да приемам никакви извинения. Абсолютно никакви. Главнокомандващият военноморските операции Хейуърд ме изпрати тук. И знаете ли какви бяха шибаните му думи? Той каза: „Няма да се проваляш, Дик.“ Затова аз няма да се проваля, господа, вие също няма да се провалите.