Отговорът ми винаги е бил един и същ: признавам се за виновен. Абсолютно. Виновен по обвинението. Виновен съм за това, че поставях хората си над бюрократичната лайнарщина. Виновен съм за това, че харчех всички пари, до които можех да се добера, за да обуча екипа си както трябва. Виновен съм за това, че се готвех за война вместо за мир. Разбира се, че съм виновен за всички тези неща. Mea culpa, mea culpa, mea maxima culpa110.
Така че, когато хората ми отлетяха за Флорида, за да започнат обучението си като „мръсна дванадесеторка“ във военновъздушната база в Еглин, аз водех борба в кална вана с бюрокрацията как да бъде управляван „ТЮЛЕН-група 6“ и къде се вмества в командната верига. На тюлените им се падна да се хвърлят от самолети, да се спускат по въжета от хеликоптери и да стрелят до посиняване. На мен се падна да воювам с документи, проклети страница след страница. Не ми харесваше, но го правех.
На книга „ТЮЛЕН-група 6“ беше разпределен да бъде под ръководството на командващия Обединените специални операции, бригаден генерал Дик Шолтс, който живееше във Форт Браг. От своя страна беше той отговорен пред Националната командна служба, ръководена от Обединения щаб. Гледах философски на тази йерархия: президентът ме притежава, Обединеният щаб ме ръководи, а командващият Обединените специални операции ми казва кога мога да пръдна. Що се отнася до мен, административната командна верига на Военноморските сили трябваше да изпълнява само една функция спрямо „ТЮЛЕН-група 6“ — функцията на „тройното «С»“: „Сядай, спри да дрънкаш и снасяй мангизи.“
Организацията налагаше Атлантическата група на наземните войски да управлява финансовите ми въпроси. Оттам се плащаха всички сметки на „ТЮЛЕН–6“. Но според бюрокрацията на Военноморските сили, Атлантическата група за наземните войски и „ТЮЛЕН–6“ не трябваше да разговарят директно. Вместо това беше въведена организационна връзка. Защо ли? Интересен въпрос, но за него нямам отговор. Едно от предположенията ми беше, че Атлантическата група за наземните войски не можеше да говори езика на тюлените, а аз, както се твърдеше, не владея езика на Военновъздушните сили. Независимо от случая, организационната ни връзка беше Групата за командване на Военноморските сили за война със специални методи–2, която ръководеше Тед Лайънс.
Тед не умееше да говори нито езика на тюлените, нито на Военноморските сили. Но свободно владееше езика на безсмислиците. За да направи нещата още по-приятни, си беше внушил, че представлява съществено звено от моята командна верига.
Борехме се. За него аз бях един непокорен касапски пес, който трябва да бъде принуден да се подчинява, и затова дърпаше веригата ми при всяка възможност. За мен той беше ограничено нищожество и когато опитваше да дръпне веригата, аз му откъсвах парчета месо. Оспорваше абсолютно всеки вид специализирано оборудване, което закупувах, като пращаше записки до Вашингтон, че то не е уставно и не е необходимо. Поръчах направени в Германия безбутилкови водолазни апарати „Дрегер“. Тед каза, че не можем да ги получим, първо, защото се закупуват от чужбина и, второ, защото имахме на разположение апаратите „Емерсън“, които в момента бяха на въоръжение. Нагазих го с парен валяк и получих дрегерите.
След това закупих 9-калиброви германски автомати „Хеклър и Кох МП–5“. Тед отново се оплака:
— Защо автомати чуждо производство? Не можете ли да си купите „МАК–10“ на една трета от цената?
— Защото „Хеклър и Кох“ са по-добри, Тед. По-точни. По-стабилни. По-добре са приспособени за нашата мисия.
— Аз съм твърдо против.
Той се обади на своите пазители, аз на моите. „ТЮЛЕН-група 6“ получи автомати „Хеклър и Кох“.
Военноморските сили ни отпуснаха четири джипа „Ийгъл“ за провеждане на тактически операции. Използвахме ги, но, честно казано, те нямаше да са ни от голяма полза. Бяха добри за ученията в Щатите. Но зад граница е трудно да намериш резервни части за „Ийгъл“. Освен това в районите, където щяхме да играем, карането на американска кола привлича излишно внимание. Ето защо, като използвах няколко свои контакта в Бон, успях да уредя два направени по поръчка бронирани мерцедеса от серия „Седан500“ и четири джипа „Мерцедес“ за 160 000 долара — отстъпката беше над шестдесет процента. Отвън седаните изглеждаха като големите коли, често срещани в Европа, Близкия изток и из целия американски континент. Но отвътре бяха пригодени за немската антитерористична група „GSG–9“: имаха скрити отвори за стрелба, стенопробивни предпазни брони, скрити полицейски светлини, сирени и комуникационна апаратура. Джиповете имаха куполи на покрива и други забавни неща.