Дони бил втори човек през целия предобед. Влязъл първи. При влизането партньорът му, когото ще нарека Джейк, се препънал, паднал напред и изпратил един куршум в гърба на Дони.
Раната не беше фатална и Дони беше закаран бързо в болницата. Пристигнах точно след като го вкараха в операционната. Дони беше добро момче — още зеленичък, но пък инстинктите му бяха добри. Винаги беше готов да се усмихне и нямаше нещо, което да не свърши, ако го помолиш. Това, което ме разтревожи толкова много в този случай, е, че вредата беше причинена на него, а не от него. Напълно депресиран, аз седях с хартиена чаша кафе от машина и чаках, докато докторът излезе. Беше оптимистично настроен и аз се поуспокоих.
След два дни преместихме Дони в болницата на Военновъздушните сили, където лекарите настояха за втора операция. След нея състоянието на хлапето се влоши — а и чие ли състояние не би се влошило, след като го отварят от носа до кърмата два пъти седмично. Все още бях разстроен от нещастието, но се бях примирил с това, че по време на обучението на „ТЮЛЕН-група 6“ ще има нещастни случаи. Но удържах на думата си пред момчетата: преди да минат и двадесет и четири часа, партньорът на Дони, Джейк, вече не беше член на „ТЮЛЕН-група 6“. Всъщност Джейк вече не беше тюлен. Уредих да го преместят в напълно различно подразделение на Военноморските сили. Той беше сторил най-големия грях за тюлените — наранил партньора си. Мисля, че Джейк нямаше да оцелее по време на реална операция.
Извикахме майката на Дони от Хавай. За нея беше най-тежко. Нямаше представа с какво се е занимавал Дони и не можеше да разбере как е ранен. Още по-лошо беше, че не можех да й кажа нищо.
— Как го раниха? — отново и отново питаше мисис Лий.
— По време на обучение.
— Какво обучение?
— Съжалявам, мадам, но не мога да ви кажа.
След около седмица Дони разви лоша инфекция на сливиците. След това изпадна в кома. Всеки ден прекарвах по два часа в болницата и го наблюдавах как лежеше в аспиратора. Започнах да му крещя:
— Мамицата му, ставай, Дони!
Често пъти, когато правех това, той трепваше. Мисис Лий се вълнуваше.
— Той ви чува! — казваше ми тя.
Мисис Лий беше добра майка до самия край. Не се предаде.
Смъртта на Дони не повлия на темпото и напрегнатостта на обучението ни. Не можех да допусна това. В реалния свят човек не спира, за да си смуче палеца и да приказва ли, приказва. Не и когато има поставена задача. Онези филми от Холивуд, в които хлапето умира по време на обучение, а най-добрият му приятел изпада в депресия и не може да лети (досещам се за „Топ гън“), са пълни глупости.
Ако моите момчета не можеха да се справят с такива моменти, те знаеха, че ще ги разкарам. И не след няколко месеца, седмици или дни, а след няколко часа или минути. В елитните части не се дава втора възможност. Човек не глези хората си и не прекарва часове в трогателни разговори с тях. И затова те са елитни части. Хората се записват в група „Делта“ или в „ТЮЛЕН-група 6“, защото искат да вършат неща, които никой досега не е вършил. Не се записват заради медали, слава и хвалби, а защото искат да отидат и да натрупат нов, непознат за тях опит. И или успяват, или умират, опитвайки. Това не е преувеличение. Това е обикновен факт.
Ето защо, смърт или не, ние продължавахме да работим. Важното беше да не спираме. Исках „ТЮЛЕН–6“ да разкъса плацентата и да може да удари в гръб врага така, както никой досега не го е правил. Разделих групата на две — Сини и Златни — и докато Сините отиваха в Луизиана, за да практикуват катерене по нефтодобивни инсталации в Персийския залив, Златните летяха за Аризона, където бях наел тридесет мили въздушно пространство за упражнения по скокове от голяма височина с високо отваряне.
За мен този метод имаше смисъл. Представете си, че сте от лошите. Чувате самолет. Поглеждате нагоре. Една тълпа гадни задници от „ТЮЛЕН“ се спуска върху вас. Затова ги очиствате още докато са във въздуха. Майната им на тюлените. Но при скоковете от голяма височина и високо отваряне самолетът лети на девет хиляди метра височина и може би на двадесет мили встрани от вас. Не можете да го видите. Не можете да го чуете. И изведнъж — първоаприлска шега, тъпако. Спукана ти е работата.
Започнахме да използваме парашутите си като крила. Купихме си минибутилки с кислород, които да ни предпазват от загуба на съзнание, залепихме светлини на каските си и компаси на китките си. Скачахме нощем от самолетите „Старлифтър Ц–141“, които летяха толкова високо, че без компасите не можехме да различаваме светлините на Феникс и Тъксън111. По време на дневни упражнения по скокове от големи височини с високо отваряне един от добрите ми парашутисти, когото ще нарека Несъл, не успял да отвори парашута си, намирайки се на около шест километра. Опитал се да го отреже, да се освободи от неизправния парашут, да пада свободно още един километър и след това да използва резервния. Успешно срязал основния парашут, но резервният също не се отворил.