Смъртта му беше вписана като нещастен случай при скачане със спортен парашут в частното имение, откъдето бяхме излетели, тялото му беше занесено в моргата. След няколко часа някакъв местен репортер започна да задава въпроси за четиридесетимата „спортни парашутисти“, които са наели цяло имение и скачат от големи черни самолети без обозначения. Това бяхме ние. Аз дори не бях там, но Трейлър Корт и някои други от моите бързомислещи офицери прекарали напрегнат ден. Накрая отвлекли тялото на Несъл от местната морга и го закарали в едно военно медицинско заведение, преди властите и пресата да ги подхванат. „ТЮЛЕН–6“ не можеше да бъде разпитван от никого.
Когато се върнах, група „Злато“ беше подновила обучението си по височинни скокове с ниско отваряне. Хората знаеха, че не могат да си позволят да забавят темпото, и затова не го правеха.
Ако може с прости думи да се изрази нещо сложно, тяхната тиха и свирепа решимост да продължат ме накара да се почувствам горд.
Нека обясня. Когато човек е тюлен, той не прекарва много от времето си в умуване върху това, което прави. Както казва рекламата, „просто го направи!“112 Но онези от нас, които са били тюлени, знаят какво означава „да го правиш“ — те знаят как се играе с болката. Те знаят, че смъртта винаги е много реална заплаха. Това са житейски факти, върху които ние не се замисляме надълго и нашироко.
Спортните коментатори, особено онези на игрите от Националната футболна лига, прекарват доста време в приказки за това как играчите довършват играта със счупени кости, с навехнати или изкълчени стави. Самите играчи не се занимават много с говорене. Те просто стискат зъби и нападат. Такива са и тюлените.
След като усвоихме скоковете с високо и ниско отваряне, започнах да се питам има ли и други начини да ударим лошите през задната врата. Стори ми се, че един таен десант може да бъде проведен успешно при скок от търговски самолет. На вас само ви трябва да отклоните за няколко минути самолета от полета му поради „неизправност в двигателя“ или „разхерметизиране на кабината“.
Да предположим, че сме изпратени да извършим десант над Либия и да взривим химически завод, за който Кадафи казва, че не съществува, или пък да ударим тренировъчен лагер някъде дълбоко в Либийската пустиня и да изтрепем две дузини терористи от отряда на Абу Нидал. Решение: уреждаме — разбира се, с участието на местното правителство — редовен полет на „Иджиптеър“113 или „Роял Марок еър“114, преминаващ над либийските въздушни пространства в близост до мястото, което желаем да посетим. Властите отпращат пътниците, но самолетът излита по разписание, като на борда сме ние. След като се доближи до зоната на целта ни, пилотът се обажда и известява за неизправност при полета, спуска самолета, да кажем, от дванадесет хиляди метра на около десет хиляди метра и се отклонява някъде между петдесет и сто мили встрани от курса. В най-подходящия момент „ТЮЛЕН-група 6“ изскачат от самолета. След това пилотът се обажда и казва, че всичко е наред, и се връща на курса си. Междувременно ние летим с парашутите крила в продължение на още четиридесет мили, приземяваме се, събираме се, нападаме завода или избиваме терористите, а след това тихо излизаме от страната. Майната ти, Муамар!
Никой в армията не беше правил нещо подобно. Затова взех под наем един „Боинг 727“ и двама пилоти от „Браниф Еърлайнс“ и заедно с Коня, седнал в седалката на втория пилот, летяхме над Аризона и практикувахме скачане от самолета.
Тези упражнения не бяха много забавни и за самия Дики. Бях обещал на момчетата, че няма да ги карам да вършат нищо, което самият аз не съм правил.
„Няма да ви заповядвам да чукате никого, когото аз не бих чукал, и да ходите там, където аз не бих отишъл.“ Така им бях казал. Затова се хвърлях от самолетите заедно със Златните, съживявах се с коктейли „Бомбай“ и „Бен Гей“, отлитах до Луизиана и се катерех по нефтодобивните инсталации със Сините. След това лазех обратно до Литъл Крийк, където Тед ме използваше както личната си боксова круша.