Изкашля се.
— Впечатлен съм от медалите ви. За мен е очевидно, че познавате работата си и ви бива в нея. Но условията, в които живеете тук, ме натъжават. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да помогна на вашия командващ офицер да поправи нещата. Господа, вие натрупвате опит, който досега никой в целия свят не е имал — продължавайте все така и Бог да ви благослови.
През следващата седмица ми казаха за една ракета, изстреляна от генерал Шолтс към адмирал Джонсън. Същината на съобщението била: „Уважаеми адмирале, с удоволствие докладвам, че проведох успешна инспекция на персонала в «ТЮЛЕН-група 6». Хората отговаряха на моите стандарти за външния вид, като се имат предвид тайните мисии по целия свят, с чието изпълнение са натоварени. Но бях отвратен от условията в Литъл Крийк, в които са поставени да живеят. Ужасен бях от жалкото състояние на района на «ТЮЛЕН-група 2», през който трябваше да мина, за да стигна при «ТЮЛЕН-група 6». Количествата на бирените кутии, угарките и други отпадъци по земята е шокиращ и служи като сериозно свидетелство за това, че не се обръща внимание на подробностите от страна на командирите. Струва ми се, че вместо да притеснява «ТЮЛЕН-група 6», административното командване при Групата на атлантическите наземни войски–2 начело с бригаден генерал Едуард Лайънс III може да използва по-добре времето си, като се занимае с нещата, които са негова грижа. Любов, целувки и да ви го начукам много. Ваши приятели от Обединеното командване.“
Още веднъж майната ти, Тед.
В промеждутъците между тренировъчните цикли аз и Пол будалкахме любимите си малки момченца. Например прекарвахме целия ден на двадесет и пет мили навътре в океана, където се борехме с четириметрови вълни от малките си китоловни катерчета и работехме по методите си за навлизане в кораби. Да се качиш на един движещ се с двадесет възела кораб, да кажем, е просто нещо. Ние само трябваше да отидем с катерите зад някой огромен кораб, без да ни види никой, да закачим десетметрова стълба за кърмата и да се изкатерим. Разбира се, вълните подмятаха като луди малките ни катерчета, стълбата беше студена и хлъзгава, а и докато се катерехме, трябваше да бъдем готови да застреляме всеки, който се надвеси над кърмата. Ако някой от нас се подхлъзнеше и паднеше, витлото, което се въртеше между краката ни — бум-бум-бум, — щеше да го направи на хамбургер.
Що се отнася до мен, подобни дейности бяха детска игра — ако момчетата го правеха, аз също теглех тялото си нагоре по въжето или се измъквах през люка и скачах във водата. И все пак по някаква необяснима за мен причина момчетата се връщаха в Литъл Крийк изтощени от тези весели и игриви четиринадесетчасови упражнения. Ето защо ги освобождавах от наблюдението на командващия офицер в бара на Братския орден — това беше начин да кажа, че отивам да пия с тях — и ги пусках да си идат у дома, за да се видят с жените си за няколко часа, а аз и Пол изпивахме по няколко бири насаме.
След това, когато почти дочувахме звуците на чукане и целувки, позвънявахме до всички, за да видим колко бързо могат да се върнат до базата. Мъжете ме мразеха за това, но пък беше начин да ги карам да бъдат нащрек — виждах кой ще дойде, кой е изключил повикващия си апарат, докато чука, кой ще забрави оръжието или парашутите си.
След няколко такива тренировки на сухо на цялата група й писна от мен и моите фалшиви тревоги, тъй като си мислеха, че имат правото на няколко часа за себе си. Твърде лошо. Единственият начин да станем добри при явяването по спешност беше практиката и пак практиката. Скимтяха и се оплакваха, наричаха ме с имена, за които дори и Ев Барет не се беше досетил. Но пък работеха усилено и останаха с мен. През трите години, в които бях командир на „ТЮЛЕН-група 6“, единствените напуснали мъже бяха изгонените от мен. Въпреки ужасния график, липсата на лично време и невероятното напрежение напуснали нямаше.
А понякога имахме и време за развлечения. Взехме участие в едно надстрелване с група „Делта“ във Форт Браг и не се изложихме. Всъщност те бяха избрали най-добрите си стрелци, а аз изпратих Пол и още няколко случайно избрани човека, които по това време се намираха в Литъл Крийк. Официалният резултат от състезанието беше равен. Но ние победихме и те го знаеха. Състезанието беше от полза и за двете групи, защото всъщност нямаше по-добри от нас.
Състезанието беше нещо естествено: група „Делта“ беше повече от два пъти по-голяма от „ТЮЛЕН-група 6“ и аз и Чарли спорехме непрекъснато за всичко — от размера на групата ми, избора на оръжие („Делта“ използваха автоматични 45-калиброви пистолети като основно оръжие, докато „ТЮЛЕН-група 6“ носеха калибър 9 мм и „Магнум 357“) до ръководството и тактиката. Аз вярвах, че „Делта“ са подвластни в твърде голяма степен от структурите на административната работа и на обучение на Британските специални войски, а Чарли смяташе, че „ТЮЛЕН-група 6“ са ненужно повлияни от братя Маркс116. Разбрахме се, че не можем да се споразумеем и ако надстрелването не доказа друго, то поне се видя, че моят хаотичен и френетичен график на обучение е толкова ефикасен, колкото и неговият по-контролиран и скован график.