Господи, как мразех океана в такова време. Четиридесетметровият влекач непрекъснато се вдигаше над водата и плясваше обратно със серия от тръпки, каращи кила да скърца и кокалите ни да се удрят болезнено. При всяко излитане във въздуха грабвах перилото. Усещането беше, сякаш ме ритат в топките. Колкото и да тренира човек да го ритат в топките, всеки път, когато това му се случи, изпитва болка.
Отвън температурата беше по-млада от тридесетте119 и духаше ветрец, който я подмладяваше докъм десетгодишна възраст. Влекачът беше покрит с лед. Не бях виждал по-студено и коварно време. Атлантикът е цар на тези дълги вълни, които вдигат кораба над водата точно дотолкова, че да се види хоризонтът, след това бързо го трясват дълбоко надолу и карат човек да сграбчи перилото в пристъп на моментна паника, изпитвана на увеселителните влакчета — надолу, надолу, надолу. Тихият океан със своите двадесетметрови водни стени и дълбоки падини е вдъхвал респект у поколения моряци, един от които съм и аз. Но никоя вода не е така гадна, така лоша, така жестоко стягаща топките и напукваща сфинктера, както Северното море. Това беше рай за мазохистите. Страдание в най-чист вид.
Искате веществени доказателства? Производителите на нашите лодки твърдят категорично, че лодките им не се преобръщат. Глупости. Конски фъшкии. През първия ни ден, когато влачехме лодките за отдалечаване от германския бряг, огромните вълни на Северното море, коварните течения и силни ветрове обръщаха и претърколиха съдовете три пъти, оставяйки тюлените и немците вкочанени и натопени, докато успееха да обърнат лодката си и повикат да бъдат изтеглени. Вълните изхвърляха лодките над повърхността и след това ураганният вятър и водата ги поемаха, удряха и обръщаха като палачинки. Замръзнали и мокри, студенокръвните ни братя шваби мислеха, че обръщаме лодките нарочно — заради някакъв откачен Amerikaner ритуал на посвещаване, — докато не им обяснихме, че това не е част от сценария. След това започнаха да ни гълчат за това, че сме толкова тъпи, та не можем да си подберем лодките.
Капитанът на влекача с презрение погледна зеленикавото ми лице и запали лулата си, като изпълни вече вонящата кабина с отвратителна миризма на силен черен тютюн. Той и екипажът му изпитваха професионално задоволство от очевидното ни злочестие. Измъкнах се навън и започнах да се придърпвам назад от надстройката. Трейлър Корт, Пустър и Коня, облечени в термично бельо, английски „сухи“ екипи с качулки и обувки, над които носеха черните бойни жилетки на „ТЮЛЕН“, се занимаваха с въжетата, които придържаха лодките. Змията, по чиито мустаци се бяха образували ледени кристалчета, проверяваше нападателното оборудване в лодките. Той, Трейлър и Пустър бяха водещите ми катерачи — и знаеха, че тази вечер имаше работа, подходяща за тях.
— Всичко окей ли е? — извиках.
Змията вдигна палец и каза:
— Да, шкипере. Но ще бъде адски студено, докато се катерим по онези проклети подпори и тръби.
— Ти дойде да играеш с големите батковци доброволно, заднико. Можеше да си останеш обикновен моряк.
Змията хвана парапета до краката ми, вдигна се на мускули и се преметна до мен.
— Няма да стане, шкипере. Кой, по дяволите, би искал да е стациониран на някакъв шибан кораб?
Разбира се, прав беше. Шест месеца без пиене или чукане беше върховното проклятие, понасяно от всички флотски моряци, а Змията, бивш парашутист, не беше създаден за такъв живот.
Ето го сега — мокър до кости, полузамръзнал и вледенен, втурнал се в една перверзна мисия, която аз и Рики Вегенер бяхме подготвили, за да се доближим колкото е възможно повече до реалността без ненужни нещастни случаи. Аз и командирът на GSG–9 проведохме разговор на четири очи и на тази тема. Той също вярваше, че ако ученията не се провеждат на границата между тренировката и реалността, те няма да помагат на хората да оцеляват в реални ситуации.
Смъртни случаи по време на учение тежаха на съвестта и на двама ни. Но както бяхме говорили и преди, не се чувствахме виновни. Трябваше да поемем напрежението, да стискаме зъби и да понасяме главоболията, тъй като те бяха неразделна част от отговорностите, които бяхме поели. Не ги харесвахме, но си вършехме работата.
Пътувахме вече в продължение на четири часа, макар че ми се струваше цяла вечност, и с усилие се добрах обратно до кабината, където капитанът ми каза, че почти сме стигнали до зоната за спускане на лодките — на три морски мили от нефтодобивната кула.
— Но, Fregatten-Kapitan, полковник, ще заобиколим целта най-малко два пъти, за да се убедим, че това е кулата, която ви трябва, и за да се види как водните течения ще влияят на малките ви лодки, така ли е?