— Да. — Нямах намерение да му противореча. Той познаваше тези води, а аз бях една нова коркова тапа в непознат вир. След като определим как се движат теченията, ще можем да решим от коя посока да тръгнем.
Върнах се на кърмата и разясних положението на бойците.
По лицата им се изписа разочарование. Трейлър Корт се обади първи:
— Защо трябва да чакаме, шкипере? Нека просто да тръгнем.
Останалите се съгласиха с него — разнесоха се възгласи от „ja“120 и „йес“. Разбрах какво искат да ми кажат. Всичко друго беше по-добре от ударите, които получавахме на борда на корабчето. Но сега не беше време за импровизации. Трябваше да преценим теченията и ветровете, преди да тръгнем.
Час и половина по-късно започнахме да спускаме лодките. На пръв поглед изглежда лесно, но всъщност не беше така — само това ни отне над един час. Спускането на лодките във водата, така че да не се разбият коритата им в корпуса на влекача, беше достатъчно трудно. Още по-трудно беше да вкараме в тях четиридесет и двамата стрелци — изчакваха вълните, след това, натоварени с експлозиви, оръжие, патрони и катераческо оборудване, скачаха с надеждата, че ветровете със скорост от петдесет възела няма да ги отнесат във водата.
Застанах над парапета. Под мен лодката се люлееше и танцуваше. Бързо прехвърлих мислено всички възможности. Накъде да скоча, да падна и да плувам, ако не улуча лодката? Ако падна във водата, дали трябва да се притеснявам повече от гребните винтове на лодките или от великанските витла на влекача. Ако водата ме отнесе към кърмата, дали вакуумът от витлата на влекача ще ме завлече под тях, за да ме направи на хамбургер? Колко болка мога да понеса? Какво, по дяволите, правя тук?
Когато скачах, ми стана кристално ясно защо Рики Вегенер — съвсем не е глупав той — учтиво беше отказал да пътува с кораба, за да присъства като наблюдател на нефтодобивната кула. Заминал беше с хеликоптера през деня. Затова той носеше звезди, а аз — белези.
Най-после, след почти час, вкарахме всичките четиридесет и двама злобни, хапливи бойци в малките лодки — може и да не бяха от типа, за който те бяха подготвени, но поне се бяхме махнали от проклетия влекач и се движехме към целта. Това означаваше, че след като я неутрализират, ще получат топли дрехи и студена бира — ако все още са живи. По време на последните приготовления на палубата на влекача се реши, че във всяка лодка трябва да останат по трима души: боцман, радиооператор и един силен стрелец, които да отвръщат на огъня, да изваждат плувци и да боравят с въжетата за водене на лодките между кулата и влекача. В любещото Северно море трябваше да влязат останалите двадесет и четири стрелци — дванадесет двойки плувци, по две на всяка от шестте колони на нефтодобивната кула.
Морето беше толкова бурно, че дори и на разстояние хиляда метра губехме от погледа си кулата и трябваше хората, останали на борда на влекача, да ни насочват с помощта на радарен екран и приемо-предаватели. В нормални условия обикновено приближавахме кулата от различни ъгли, за да си осигурим успешно нападение. Но в тези бурни води опитвахме да останем близо и да се виждаме един друг, за да не се изгуби някоя от лодките ни.
Лавирахме към огромната кула, чиито светлини все още се виждаха съвсем слабо в тъмнината. Проверих часовника си: 01,45. Струваше ми се, че сме прекарали часове на лодките, макар че след разбора установихме — достигнали сме мястото за скачане във водата за петдесет минути.
Питате как беше там, в морето? Толкова лошо, че всъщност с удоволствие напуснахме лодките и се пъхнахме в ледената вода. Ако не друго, то поне шибащият вятър не се усещаше във водата. Нагласих маската си и се прехвърлих през перилата, хванал едно въже. Всяка плувна двойка носеше по едно. Целта беше да се завържем за крака на кулата, за да не ни отнесе течението. Никак не обичам безследно изчезнали.
Заплувах към една от огромните колони, от която можехме да достигнем вертикалните скоби, позволяващи да се изкачим на палубата при жилищните помещения. Над мен платформата, десететажна скелетна конструкция от бетон и стомана, светеше като някаква футуристична космическа станция. Протегнах ръка към масивната колона, но една вълна ме отблъсна от нея. По дяволите! Плувах срещу течението. Някакво напречно течение ме грабна, вмъкна ме под водата и ме захвърли върху облепената с раковини стоманена колона.
Измъкнах се на повърхността, плюейки вода. Още два опита и успях да метна въжето около колоната. Когато направих това, разбрах, че мистър Мърфи е дошъл с нас и присъствието му беше очевидно: цялата повърхност на кулата беше покрита с около петмилиметров слой лед.