Бързо свиках най-добрите си катерачи — Трейлър, Змията, Пустър и Коня — и обясних положението. Трябваше да намерят начин да се изкачат и спуснат пещерняшки стълби, които да закрепят с титанови куки, така че и останалите да могат да се качат.
Пустър тръгна пръв, огъвайки тялото си нагоре по хлъзгавата цилиндрична повърхност на скобата, като псуваше яко — ако можеше да го чуе, Ев Барет би се възгордял. Вдигахме шум, но това нямаше значение, защото вятърът беше силен, пък и бяхме сигурни, че терористите не ни очакват толкова рано.
Погледнах часовника си: 02,25. Изоставахме малко от моя график. Газех из водата. Разсъждавах над участта, която си бях избрал. Чаках цяла вечност.
— Мааааамка му! — Тялото на Пустър се появи от тъмното. Стовари се по гръб във водата на пет метра от нас с удар, от който ми прималя.
Изплувах до него, сигурен, че е мъртъв или в безсъзнание, или пък че си е счупил гръбнака. Той лежеше във водата и пръстите на ръцете му конвулсивно се свиваха и отпускаха. След това малките червени мустаци зад маската мръднаха. Накрая изпъшка:
— Мамицата му, горе е адски хлъзгаво.
Беше наред. Слава Богу! Усмихнах се. Вдигнах очи към небето.
— Ставай, заднико! Ставай! Би трябвало да се движиш в тази посока. — Посочих над главата си.
Той се обърна, изплува към подпората и каквато машинка си беше, започна отново. Този път свали ръкавиците си.
— Ръцете ми се хлъзгаха — обясни той.
— Ще загубиш малко от кожата си.
— И какво от това? Ще имам по-добро сцепление.
Този път и Змията, Коня и Трейлър тръгнаха нагоре. Трейлър беше този, който най-после се изкачи достатъчно високо, за да закачи първата стълба, приличаща на онези, по които се катерят цирковите артисти. Дадох сигнал на първите шестима мъже да започнат катеренето. Не след дълго последваха и останалите три стълби, всяка закачена с титановите куки за скобите. Подканих останалата част от екипа да започва нападението.
Планът представляваше истинска операция „ЦЕЛУВКА“. Щяхме да се изкатерим по стълбите до вертикалните скоби. След това, стигнем ли до скелетната надстройка на самата нефтодобивна кула, да намерим пътя нагоре, да се прехвърлим през парапетите и да очистим лошите. Двадесет и четирима от нас бяха достатъчно, за да ударим едновременно кулата от всички страни.
Гледах как двама немци се набираха нагоре по стълбата, която спусна Коня. На около шест метра височина ги удари минисмерч и куката се извади от нишата, в която беше загнездена. Паднаха във водата, все още вързани един за друг с въжето на плувната двойка. Измъкнаха се на повърхността, изплуваха до една опора и се хванаха за нея. Стълбата падна и замина на майната си. Опитах се да пресметна разходите. Всяка титанова кука се равняваше на билет за полет с „Конкорд“ от Ню Йорк до Лондон.
Махнах на швабите да дойдат до стълбата на Пустър и да се качват по нея. Като се убедих, че нямат проблеми, тръгнах след тях. Бях последният катерач. По средата на пътя издадох багажа. Какво, по дяволите, прави тук един старец? Висях дванадесет метра над бурния океан. Погледнах часовника си: 05,18. Бяха изминали три часа от влизането ни във водата до окончателната позиция за нападение.
Задъхан и потен, независимо от ледения въздух, се прехвърлих през парапета и започнах да гледам как всеки заема предварително планираната позиция в така наречените от мен „международни двойки“ — двойки стрелци от различни националности. По палубата нямаше никакво движение и беше тихо, като изключим естествения шум на вятъра и морето и съсканията, стоновете, стърженето и пищенето на пневматично, хидравлично и електрическо оборудване. Помислих си, че може би мистър Мърфи е паднал от стълбата и се е удавил. Кучият му син. Дадох сигнал с ръка. Трейлър и Рич Бебето с по един партньор стрелец закачиха експлозиви на главната врата. Един друг от моите смъртоносни стрелци, дребно войнствено петле, когото наричах Малкия Карлос, заедно със Змията, с един тюлен, едър колкото оръжеен шкаф, когото бях нарекъл Хо-хо-хо, Пустър и техните швабски партньори блокираха прозорците, аварийните люкове-изходи и електроцентралите.
Дотук всичко беше много лесно — от лошите нямаше нито знак. Дали не ни правеха някакъв номер? Нямаше ли да я оплескаме? Включих предавателя си.
— Напред!
Настъпи Четвърти юли, Денят на Бастилията и юбилеят на проклетата кралица121. БУУМ! — зарядите разбиха вратите; БААМ! — момчетата хвърлиха заслепяващи гранати в контролната зала и бързо влязоха вътре.