Дъждовете в Ливан бяха подранили през зимата на 1982 година и чувствах влага и студ, докато си пробивах път през претъпкания терминал на бейрутското международно летище, облечен само в леко сако и пуловер. Метнах раницата на рамо, взех в ръка чантите си и позволих на човешкия поток да ме повлече към митническите и имиграционни гишета.
Бях летял от Норфолк до Вашингтон, от Вашингтон до Ню Йорк, от Ню Йорк до Париж. Прекарах нощта в Париж и вкусих малко от ваканционното настроение — така и не узнах името й, но тя беше виетнамка и доста красива, — станах в пет часа, взех такси за летище „Орли“, намиращо се на половин час от града в югоизточна посока. Оттам излитаха самолетите на авиолиниите от Средния изток, отиващи до Бейрут. Пътувах с лек ръчен багаж и малък пистолет калибър 380, който лесно можеше да бъде скрит, когато минавах през детекторите на метал.
Командоското ни оборудване, тежкото въоръжение и специализираните ни играчки пътуваха с Херцога, Лари, Франк и Рич Бебето. На тях се падна най-лекият маршрут: полет със самолет на Военновъздушните сили до базата в Сигонела, Сицилия; спокойна нощ за почивка със студена бира; след това рано сутринта полет със самолет „Ц–2 Грейхаунд“ на Военноморските сили за пощенски доставки, който щеше да ги спусне на летищната палуба на самолетоносача „Индипендънс“, спрян близо до ливанския бряг. Оттам четиримата мои тюлени щяха да извършат десант с един контингент от Морската пехота, след това да сменят дрехите си, да се смесят с тълпата и да се отправят на север към града. Аз трябваше да ги посрещна с плячката им от външната страна на летищния терминал след седемдесет и два часа.
Пол, Коня, Пустър и Змията щяха да отлетят до Амстердам, а след това да се придвижат по суша до Атина. Там оставаха два дни, за да се убедят, че са „чисти“, след което да отлетят до Кипър, откъдето да вземат ферибота до Бейрут. В срок от четиридесет и осем часа трябваше да пристигнат в „Мюзиъм Кросинг“ — едно от малкото места за преминаване между Източен и Западен Бейрут без опасност за живота. Джу, Хо-хо-хо и Пръстите имаха най-обиколния и опасен маршрут: Лондон, Париж, Франкфурт и Дамаск. След като пристигнат в сирийската столица, трябваше да вземат таксита и да стигнат до Бейрут по суша, да се регистрират в хотел „Самърланд“ на брега на север от летището.
В този конкретен патрул с бой аз бях водачът. Работих соло в продължение на един ден, запознавах се с релефа на земята, разпореждах се за транспорт, търсех подходящи квартири и се оглеждах за какво ли не. За всичко. Усмихнах се на мустакатия чиновник, който подпечата паспорта ми. Преди да премина през имиграционната служба, в ирландския ми паспорт имаше банкнота в пастелно розово и жълто от петдесет ливански лири. Сега имах виза за два месеца, а петдесетте лири бяха изчезнали.
— Shukran — Благодаря ви.
— Aufwan — Няма за какво.
Тръгнах по рампата към външните врати. Изглеждаше, сякаш отвън има въстание, но това си беше обичайната блъсканица, характерна за летищата от Третия свят — от Кайро до Карачи. Само дето в Ливан всеки беше въоръжен до зъби.
Трима шофьори на такси се сбиха за мен и аз се предадох на победителя — дребен мургав човек с една-единствена гъста вежда и усмивка на мошеник поради зле зашитата му заешка устна. Поведе ме към нещо, което някога вероятно е било „шевролет“. Последвах го, като го наблюдавах как подскача пред мен и върти рамене. Стигнахме до колата. Той спря. Обърна се. Масивната вежда се вдигна цял сантиметър.
— Закъде?
— Хотел „Комодор“, Игор122.
Той вдигна палец.
— Sahafa — Преса? Журналист?
— Да. Sahafa. „Айриш уийкли флагпоул“. Чувал ли си за него? — Той ме погледна с поглед, който помислих, че за бейрутците е въпросителен.
— Не, мистър.
— Няма значение. Никой не е чувал за него. — Качих се на седалката за пътника, метнах чантите си на задната седалка и след известна борба почти успях да затворя вратата.
— Как се казваш, habibi123? — попитах аз.
— Говорите арабски?
— Не. Само няколко думи. Мога да ти кажа да вървиш на майната си и да питам за писоар.
— Това е достатъчно. — Шофьорът се обърна към мен, като усмивката му изглеждаше още по-абсурдна заради устната му. Тръгна, без да забелязва автомобилите от двете ни страни.
— Наричайте ме Абу Саид, habibi, Саид Абу Саид. — Поклати глава, протегна ръка и потупа чантите. — Ya, habibi, моля не правите това. Изкушава. Поставете под свои крака, моля.