Настаних се, захвърлих багажа си в опърпаната стая с изглед към задния двор, слязох в бара, изпих два коктейла „Бомбай“ и тръгнах на разходка.
От хотела излязох на улица „Хамра“, сърцето на търговската дейност в Западен Бейрут. По улиците патрулираха френски войници по двама, като автоматите им бяха преметнати през вратовете. Присъствието им трябва да е било окуражаващо, защото улица „Хамра“ кипеше. Коли и таксита натискаха пронизващите клаксони и създаваха непрекъсната какофония, наподобяваща звуците на биещи се котки. Магазинчетата за бърза храна скоростно въртяха бизнес с печени пилета, шварма и фалафел124. Сергии с безалкохолни напитки предлагаха студен плодов сок. Магазинери, отдавна изгонени от бомбардираните си магазини, трупаха стоката си по тротоара.
Въпреки спокойствието групичките младежи в джинси, кожени якета, с недотам добре скрити оръжия, които се шляеха пред жилищните блокове и магазини, ми създаваха същите усещания както преди десетилетие, когато наблюдавах мистър Чарли по Делтата на река Меконг. Купих си един еклер в пекарницата и с удивление видях нещо като фабрика за бомби, когато вратата на мазето на магазина се отвори за миг. Малко информация се намести в главата ми. Бейрут беше точно като Виетнам, където някоя мирна колибка често пъти играеше ролята на вход за таен тунел, водещ към скривалище на оръжие. Окей, ливанци! Мамка ви! Човекът акула пристигна.
С помощта на карта намерих пътя към Американския университет, разходих се покрай стените и вратите му, а след това минах бавно между бетонните руини, където растяха бугенвили, а по някои от тях се въдеха и улични котки с отвратителен характер. Продължих към крайбрежния път, „Авеню дьо Пари“, за да видя седеметажната сграда на американското посолство от страната му с изглед към морето.
Минах край посолството. То беше една реликва от времето, когато посолствата са били толкова открити и незащитени, колкото и обществените библиотеки; спрях за няколко минути, за да седна и да съзерцавам неумолимото, безкомпромисно и упорито синьо старозаветно небе, а след това се изправих и продължих разходката си. Не ми трябваше много време, за да се убедя, че сигурността в посолството беше пълна нула. По протежение на пътя към него бяха натрупани нависоко торби с пясък, за да предпазват от стрелба откъм улицата. Но ако терористите минат по незащитения път с камион, пълен с тротил, експлозията щеше да бъде насочена към сградата вместо в обратна посока. А всеки можеше да докара колата си до самите врати: нямаше тежки бариери, които да не позволяват приближаването на превозни средства. Поставени бяха само леки прегради и варели, пълни с пясък. Повечето от застаналите отвън охраняващи ливанци носеха само пистолети и нищо по-сериозно. Морските пехотинци с автоматите се намираха вътре, където най-малко имаше нужда от тях.
През останалата част на деня обикалях улиците, като се запознавах с обстановката между посолството и хотела и търсих апартаменти, които можем да използваме като скривалища. Проблемът беше там, че не можех да чета арабския вариант на „Дава се под наем“, а и да разпозная дали има такива надписи. Стъмни се рано, малко след 16,30, и се отправих към хотела и неговия приятен бар. Когато се качих в стаята си, внимателно прегледах багажа. Беше претърсван. Това нямаше значение, защото не носех нищо, което да покаже кой съм; с изключение на това, че нямах самобръсначка, всичките ми книги бяха британско издание — имах и един празен репортерски бележник. Слязох в бара и още не се бях настанил на стола, когато барманът постави пред мен един двоен „Бомбай“ с лед. Стаята ми може да беше мърлява, с разръфан мокет, капещи чешми и разтегнати пружини, но барът определено си беше заведение с пет звезди. Всичко е въпрос на приоритети и хотел „Комодор“ беше степенувал приоритетите си както трябва.
В осем часа на следващата сутрин Абу Саид седеше пред хотела и ме чакаше. Двигателят на колата работеше. Метнах се на предната седалка.
— Yallah — Да тръгваме.
— Къде?
— За кафе. Закарай ме в най-добрата кафетерия, която ти е известна.
— Дадено, habibi. — Абу Саид се усмихна под влажния си мустак, настъпи газта и изфуча надолу по хълма към морето.
Прелетяхме по крайморската улица „Коуст роуд“ южно от Халде. Прелетяхме е слабо казано. Абу Саид караше като тюлен. Шосето беше с две платна и когато движението в южна посока беше твърде бавно за него, той прекосяваше разделителната ивица, надуваше клаксона, включваше дългите светлини и караше срещу насрещните коли, като финтираше и се промушваше между платното и банкета при разминаването със спиращите и отбиващи от пътя коли и камиони. На около шест километра източно от летището той зави в един набразден коларски път и след още половин километър друсане спря пред малък анонимен магазин, прозорците на който бяха защитени с два реда торби с пясък.