Разхождахме се, разговаряхме и правихме снимки в продължение на час, а след това решихме да намерим място, където да хапнем. Пред един малък магазин близо до улица „Бекхаази“ Джу се обърна към мен:
— Усмихни се… — и вдигна фотоапарата.
— Здравей, мамо — махнах с ръка аз.
Направи снимката и се обърнахме, за да продължим надолу по улицата.
За по-малко от секунда шестима тийнейджъри с извадени пистолети и двама с автомати „Калашников АК–47“ се хвърлиха към нас от една уличка, като говореха бързо на арабски, сочеха фотоапарата на Джу и ни махаха, за да спрем.
Джу понечи да реагира и да се защити. Спрях го само с мръдване на едната си вежда — не искахме никакви неприятности посред бял ден на претъпкана улица. Вдигнах ръце и опрях гръб до стената. Джу направи същото.
— Какво има? — попитах и се усмихнах окуражаващо на въоръжените хлапета. Не получих никакъв отговор. — Parlez vous francais?125
Едно от хлапетата ми отговори на френски със силен акцент:
— Кои сте вие?
— Je suis journaliste126. Sahafa. Преса.
Хлапето преведе за приятелите си. Не бяха впечатлени. Автоматите сочеха гърлата ни. Само за сведение забелязах, че превключвателите на автоматите бяха в положение за автоматична стрелба и хлапетата са поставили пръстите си на спусъците. Опитах се да си припомня какво усилие е необходимо, за да задейства човек автомат АК–47. Беше съвсем минимално и затова реших, че не искам.
Оня с френския се обърна към мен:
— Приятелят ви направи снимка на секретна военна инсталация.
Казах на Джу какво е направил.
— Изглеждай засрамен, заднико! — скастрих го аз.
Джу наклони глава и промърмори нещо под носа си. След това отвори фотоапарата, извади лентата и я изтегли, като освети всичко.
— Питай ги сега доволни ли са, защото, ако не са, ще ги избия, копелета недни?
Хлапето, което говореше френски, взе лентата от Джу. Оръжията бяха свалени.
— Каква инсталация обезпокоихме? — попитах аз.
Хлапето посочи с ръка към магазина:
— Милиционери живеят тук. Мурабитоун.
— Това секретна инсталация ли е?
Хлапето кимна сериозно и каза:
— Цялата улица принадлежи на Мурабитоун.
— Ами съседната улица? — посочих на запад.
— Принадлежи на милицията Амал Шиа — обясни хлапето и пак кимна.
— А там? — посочих на изток.
— Една улица Мурабитоун. Съседна улица Сирийска национална партия. — Посочи с ръка към бордеите на Хамра. — Там Хизбула — Партия на божията милиция на шиитите.
С благодарност наклоних глава.
— Shukran. Merci beaocup.127 — И Джу и аз си тръгнахме.
— Тука е като в проклетия Южен Бронкс — каза Джу. — Всяка улица е територия на някоя банда.
Към края на първата седмица знаехме, че „те“ наблюдават посолството. Това, което не знаехме, беше кои са „те“. Имаше твърде много нездрави, повтарящи се неща: едни и същи автомобили пристигаха по различно време; едни и същи брадати лица спираха, сякаш за да видят колко часови са на пост; едни и същи таксита и камиони наближаваха страничната врата, за да проверят дали някой ще ги спре или не.
Аз разработих свой график. Наблюдавахме посолството двадесет и четири часа с помощта на камери, бинокли и уреди за виждане при слаба светлина. Змията и Пустър, които дежуреха в гробището, започнаха да се катерят и да слизат по стената на блока. По този начин не биха безпокоили стрелците, които често пъти спяха на стълбището, а и никой нямаше да чува асансьора, когато двамата се прибираха и излизаха.
Доколкото можехме да разберем, в Западен Бейрут имаше над две дузини отделни въоръжени групировки, без да се броят многонационалните сили, израелците, сирийците или ние. В числото на въоръжените влизаха милиции, частни армии, улични банди, обикновени главорези и заклети терористи, така че можехме да избираме нашите лоши от пълен спектър.
Към началото на втората ни седмица в Бейрут бяхме чули избухванията на половин дузина бомби в леки коли. Два пъти бяхме тичали до мястото на експлозията, за да видим размера на щетите. Бяха значителни. Натъпчете един „Мерцедес“ с експлозиви и същото количество пирони и друг непотребен метал, взривете го в оживен район в най-натоварения час и ще постигнете нелоши резултати.