— Да, сър.
— Но това ще предизвика ранявания и смъртни случаи.
— Е, вярно е, сър, но…
— Неприемливо е — отсече той.
— Кое е неприемливо?
— Предизвикването на ранявания и смърт. Не можем да вършим такива неща. Безразборните ранявания и убийства ще се отразят лошо на имиджа ни.
— Извинете грубостта ми, сър, но вашият имидж да върви на майната си. Тук става дума за това, че искаме да запазим вас и хората ви живи.
— Не по този начин. — Старшият служител погледна към кутията с отвращение. — Такива неща не са… правилни. Това не е подходящ начин за работа, полковник. Подобни устройства ще бъдат нечестни спрямо ливанското население и аз не искам да имам нищо общо с тях.
Стана.
— Сега моля да ме извините. Благодаря, че дойдохте, полковник. Надявам се вие и хората ви да пътувате в безопасност до дома.
Е, майната му! Майната им на всички дипломати! Същия ден опаковахме играчките си, преминахме през охраната на морските пехотинци, показахме личните си карти от Военновъздушните сили, отидохме с ферибота до самолетоносача „Индипендънс“, един самолет ни откара до Сигонела и заминахме за Норфолк.
Старшият американски служител не беше сред шестдесет и тримата убити, когато на 18 април, около деветдесет дни след като напуснахме Бейрут, един шофьор самоубиец, каращ камион, натоварен с експлозиви, превърна неговата седеметажна сграда на дипломатически фантазии в чакъл. Той се отърва само с една драскотина, което показва какъв късмет имат лайнарите. Колите-бомби имат допълнителни радиодетонатори, просто за в случай, че шофьорите самоубийци ги хване шубето. Ако черните ни кутии бяха на покрива, по всяка вероятност бомбата щеше да бъде взривена, преди да премине през хилавите барикади и да отиде чак пред вратата на посолството.
Но както каза той по време на нашия инструктаж, черните ни кутии може да предизвикат жертви от цивилното ливанско население, а да не дава Господ да умират ливанци, когато вместо тях могат да умрат американци.
Глава 21
Предадох командването на „ТЮЛЕН-група 6“ на полковник Боб Гормли на 5 юли 1983 година. Идеята за напускането ми не беше моя, но бях изкарал три години (повечето командни постове са за по две години) и започнах да усещам тънки намеци, че Военноморските сили ме искат на друго място.
Как успявах да ги доловя? Ето един пример. Буквените оценки по рапортите за досиетата са подобни на училищните.128 „А“ е най-добрата, а „F“ е равна на слаб две. Тед Лайънс редовно ми пишеше оценки „В“ и „С“ и ме закопаваше с коментари като: „Бидейки под моето административно управление, подполковник Марчинко се намира под оперативния контрол на командващия за обединените операции и последният може най-добре да прецени дали постиженията на «ТЮЛЕН–6» заслужават запазването на командир, който не се съобразява с властите и оказва силно отрицателно влияние на добрия порядък и дисциплината извън собствената си група.“
Вицеадмирал Дж. Д. Джонсън, който ръководеше Атлантическата група наземни войски, редовно беше вземал страната на Тед, докато Дик Шолтс дойде, за да ни инспектира. След посещението на Шолтс отношението на Джонсън се промени. Той започна да ни помага и да ни подкрепя и за всеки неприятен доклад, който Тед пишеше по мой адрес, изготвяше доклад с противоположно съдържание. Отговорите му съдържаха текстове като: „«ТЮЛЕН-група 6» е строго секретна група, от която са пряко заинтересовани Белият дом и Обединеното командване. Това е единствената по рода си организация. Ето защо структурата, процедурите и обучението й трябваше да бъдат наченати без улеснението от опита на съществуващ подобен модел… Той трябва да преодолее неизбежната инерция на една система, подготвена да се справя с не чак толкова спешни неща. Често пъти е трябвало да излиза от системата, за да посреща суровите изисквания на сроковете за развиването на «ТЮЛЕН-група 6». Естествено, предизвиквал е учудване. Не ми е известен начин, по който би могъл да избегне това. Хората на делата и хората на думите често пъти влизат в недоразумение… Жалко е, че строго секретната природа на този проект и объркващата командна верига са довели до неласкавата оценка на подполковник Марчинко от прекия му началник.“
Но в крайна сметка всичките похвали на адмирал Джонсън не можаха да ми помогнат. Ведомството „ТЮЛЕН“ искаше да си ида. Ето защо на последния ми доклад за годност като команден офицер получих оценки „Н“ и „I“, които са толкова ниски, че всъщност се намираха извън оценъчната скала. Човек получава оценка „Н“, когато командващият военноморските операции го залови, че се намира в неговото легло и чука неговата съпруга на тяхната годишнина. Човек получава оценка „I“, ако дефлорира четиринадесетгодишната дъщеря на командващия върху билярдна маса в местната кръчма под съпровод от одобрителни скандирания на тълпа похотливи тюлени.