— Е, адмирале — казах аз. — Един от големите проблеми, които съм имал в „Шестицата“, беше да убеждавам командната верига, че антитероризмът е нещо, от което Военноморските сили се нуждаят.
— Каква беше обичайната реакция?
— Доста димни завеси. Повечето командващи офицери се интересуваха повече от това, че играя на техен терен, отколкото от това, дали щабът им ще бъде взривен от някой чалмалия. Беше толкова зле, колкото във Виетнам. Знаеш, че с взвода ми цъфвахме в някой лагер на специалните сили дълбоко в джунглата и проклетият командващ офицер започваше да скимти, задето ядем от неговите порциони и използваме питейната вода и да не дава Господ да се нуждаехме от куршуми или гранати. Винаги ми се е искало да питам: „Ние с един и същи враг ли се, бием или не?“
— Точно така. — По лицето на Ейс се разля една кисела усмивка. — Точно това е проблемът.
Стана и започна да се разхожда из стаята.
— Системата — каза той — проявява тенденцията да бъде статична, неподвижна, скована. Това е опасно. Ние като командири имаме склонността да реагираме, вместо да поставяме начала. Това също е опасно. Защо е опасно? Защото тези условия водят до самодоволство. А самодоволството е най-лошият шибан враг, който военният може да има.
— Тъй вярно, сър.
— И е точно така. — Ейс постави двете си ръце на бюрото и се наклони напред като горд проповедник, застанал зад амвона си. — В крайна сметка, момчето ми, ние не сме подготвени. Военноморските сили имат тридесет шибани правилника за отношенията с обществото, но няма един-единствен шибан лист хартия за това — какво да правим, ако сме изправени пред вероятността да ни удари бомбардировач самоубиец или пък радиоуправляема лодка, пълна със семтекс130. Слагаме печат „Свръхсекретно“ на милиони листа хартия, а най-чувствителните ни инсталации са уязвими за нападения двадесет и четири часа в денонощието.
Започнах да разбирам накъде бие.
— Виж какво — продължи Ейс, като тъкмо започваше да се развихря. — Кой отговаря за сигурността във Военноморските сили? Бюрократите. Тъпите идиоти. Те мислят пасивно за всяко нещо. „Колко катинара имате?“, „Колко метра верига използвате, за да заключите задната си врата всяка вечер?“, „Колко списъка имате?“ Така не може да се осигурява никаква шибана сигурност, Дик.
Той удари по бюрото си.
— Не може да дърпаш хората, за да променят начина си на мислене за тероризма — трябва да ги буташ. Затова искам да разтърся цялата система. Затова искам да раздрусам клетката на Военноморските сили така, както никой досега. Искам нашите командири на бази да видят колко са уязвими. Искам да им натреса това нещо и да ги накарам да се научат от опит, да научат нещо, което няма да захвърлят в някое чекмедже и да го забравят. Искам да сложа край на всичкото проклето самодоволство. Заплахата е реална. Аз зная това. Ти го знаеш. Време е и те да го разберат.
Изгледа ме със същото възторжено и зловещо изражение което добиват старшините, ако замислят нов и коварен начин да будалкат нищо неподозиращите офицери.
— Иди и ми напиши една проклета записка. Проектирай поделение, което да изпита уязвимостта на Военноморските сили от терористи. Ела със записката следващия месец. А сега върви по дяволите и започвай да работиш!
Нарекох я „Червена клетка“, макар че официално се водеше ОП–06Д. Първоначално беше класифицирана някъде над „свръхсекретна“. Първоначално в групата имаше четиринадесет души: трима офицери и единадесет редници — цял взвод с два екипажа на лодки и седем плувни двойки. Класически дизайн „ТЮЛЕН“.
Тринадесет от нас бяха от „ТЮЛЕН–6“. Единственият външен човек беше един червенокос мърляв тип, ирландец с бебешко лице, Стив Хартман. Заслужил беше два медала „Сребърна звезда“ за секретни мисии в Лаос и Северен Виетнам като боец от разузнавателните части на Морската пехота. Хартман не беше боец според официалната дефиниция, използвана от специалностите по войната със специални методи — не беше нито от Специалните сили, нито от „ТЮЛЕН“. Но въпреки това беше един зъл кучи син, чиито таланти включваха и отваряне на ключалки, мотоциклетни надпреварвания, скокове с парашут и побоища из кръчмите. Притежаваше черни колани за три различни форми на карате и имаше достатъчно възможност да използва последните за добри цели.
Хартман беше единственият от нас, който някога е ял мозък от жива маймуна. Притежаваше и цапнатата уста на нюйоркски моряк, с която се беше сдобил по най-подходящия начин: на коленете на баба си по майчина линия. Баба Ноел държала кръчма за ченгета в Джаксън Хайтс, район в Куинс, където знаят как да се бият. Криела зад бара една бейзболна бухалка и знаела как да я използва.