Животът вкъщи не беше приятен. Братът на майка ми се премести да живее при нас — трима възрастни и две деца (по това време имах брат), натъпкани в апартамент с три стаи. Когато родителите ми се биеха, а това се случваше често, братът на майка ми вземаше нейната страна. Затова баща ми започна да прекарва все по-малко време у дома. По-малкият ми брат, Джоуи, който тогава беше на девет или десет години, се навърташе около майка ми и стоеше в къщата с нея. А аз не можех да понасям това място. Обикновено излизах и се връщах само за да спя или да си напиша домашните, колкото и малко да бяха те.
Избягах от къщи и започнах работа в една зала за боулинг — нареждах кеглите, вършех всякаква обща работа — дори участвах в седем предобедни неделни служби като помощник на свещеника. В дните, когато решавах да ида на училище, ходех в унгарското католическо училище „Св. Владислав“. Там, както и много други преди мен, често си патех от монахините, които ме удряха през ръцете с гадни линии за чертане. Не успях да свикна с училището. Преминах през него транзит — интересувах се много повече от изкарването на джобни пари вместо от „а“ и „б“.
През втората година в колежа работех по шестдесет часа седмично в една закусвалня, наречена „Гъсис“, до двора на колежа „Рутгърс“. През лятната ваканция бачках там по сто и двадесет часа седмично — от пет сутринта до десет вечерта, седем дни в седмицата. Работното време беше продължително, но парите бяха много добри: долар на час, без да се записва в счетоводните книги. За един петнадесетгодишен през 1955 година това беше дар божи.
Освен това Гъси — името му беше Салваторе Пулейо Аугустино, но не помня някой да го е използвал — се отнасяше с мен така, сякаш бях от собственото му семейство. Водеше ме на втория етаж, където живееше баща му, старият Сал, и ме тъпчеше със сос, наденици, пиле и огромни чинии със зеленчуци, препържени в маслинено олио и чесън, вместо да ме кара да ям руло или стек на еднокраките маси в закусвалнята. Старият Сал ми позволяваше да гледам как прави вино в мазето и така развих истински вкус за вино кианти. Дори научих достатъчно италиански, за да мога да се оправям на масата, което бащата на Сал обожаваше. Гъси ме направи истинско чешко италианче.
Тъй като за тийнейджър аз имах много пари в джоба си, щом станах достатъчно голям за шофьорска книжка, си купих и кола — един хромово жълт „Меркурий“, модел 1954 година с гюрук. Книжката си получих веднага след седемнадесетия си рожден ден.
Нещата станаха още по-интересни, защото заведението на Гъси беше свърталище на много момчета от колежа „Рутгърс“. Някои от тях ме приеха за свой талисман. Прекарвах много време в именуваните с гръцки букви клубове на колежа, което в края на краищата беше за мен огромен и поучителен опит. Явяването ми пред хората там ми помогна да одялам някои от треските си. За разлика от повечето хлапета с произход като моя, които се обличаха в дънки с капси и кожени мотоциклетни якета и правеха косата си като на Елвис или Дион, аз се обличах в ризи, панталони от чино14 и спортни сака от „Харис“. Научих се да пия бира в ранна възраст и което е по-важно, как да нося. Приятелите ми от колежа ме обучаваха и за по-тънките моменти при постоянното търсене на женска компания.
Всички тези неща покълнаха у мен и резултатът не закъсня. През лятото между първи и втори курс — тогава бях на петнадесет години — на една забава се запознах с красива и изтънчена млада учителка по френски език. Казваше се Люсет. Веднага си допаднахме. Тя говореше френски, аз — на своя лош италиански и се разбирахме. Бях едър за годините си и винаги имах пари в джоба си, обличах се и говорех така, сякаш учех в „Рутгърс“, и се държах по такъв начин, като че притежавах целия клуб, та тя не разбра, че съм гимназистче.
Научи го по доста неприятен начин. На това мистериозните ориенталци му викат лоша карма. Тя беше назначена да преподава френски език в гимназията през септември и видя грейналото ми лице на третия ред. Zut alors!15
Когато станах на седемнадесет години, бях преминал през куп промени. Родителите ми се разделиха. Майка ми започна работа в „Сиърс“ и аз и по-малкият ми брат се преместихме заедно с нея в общинско жилище. Баща ми нае мебелирана стая над един бар, наречен „При Юско“, надолу по улицата на няколко врати от закусвалнята, където работех. В този бар той прекарваше доста време и аз често се отбивах да го видя. Мястото сякаш беше пренесено направо от Лансфорд — с маринованите свински крачета в големи буркани и твърдо сварени яйца в паници, а трима или четирима души, наподобяващи Джо Павлик, седяха на столовете пред бара от десет сутринта до затваряне, пиеха и пушеха цигара след цигара. Баща ми се чувстваше щастлив там, защото му напомняше неговия дом. Джордж Марчинко така и не можа да свикне с Ню Брунсуик.