Инструкторите ни дадоха по един подарък по случай адската седмица. Всеки екипаж беше дарен с една НЛГ — надуваема лодка/голяма. Използвахме ги при ежедневните си „околосветски пътувания“. О, колко приятни бяха те! Почвахме с носене на лодките на главите си — по-ниските от нас слагаха тенекиени кутии на каските си, за да поемат и те малко от тежестта — докато инструкторите седяха в тях и ни налагаха с веслата за стимул. Тичахме, спускахме лодките в серия отводнителни канали, които минаваха през огромната база, преплавахме до другия бряг, вдигахме лодките и тичахме още — от портал 5 през главния портал и към калните равнини на два километра, пускахме лодките в пристанището и гребяхме в канала за ферибота по трасе, което беше успоредно на плажовете по залива Чесапийк. Гребяхме известно време, нахвърляхме се срещу течението и отивахме към брега, излизахме на сушата, вдигахме любимите си НЛГ с инструкторите и бягахме покрай зяпнали туристи, докато стигнехме до Литъл Крийк — разстоянието беше около двадесет и една мили по права водолазна линия, състояща се от плуване, тичане, накуцване и лазене. Имаше смисъл да бъдат спечелени тези състезания. Екипажът, който излезеше пръв, можеше да си почива до следващото бягане. Последните трябваше да участват в уникално развлечение и игри, наречени цирк. Циркът се състоеше във физически упражнения, докато някой не се откаже. Отказване можеше да се направи чрез връщане на каската, припадане или умиране. Най-лесно беше да се умре — само в този случай инструкторите престават да те тормозят.
А тормозът беше постоянен. Ако заспиш, поливат те със студена вода. В редките случаи, когато отивахме да кльопаме в столовата, трябваше да оставяме хора да пазят лодките, защото инструкторите ги изпускаха (трябваше да ги надуваме ръчно). Нахълтвахме в стола — разхвърляна, шумна, отвратителна група от мърляви, окъсани, вонящи моряци, ядяхме, без да си помагаме с прибори — може би оттук идва изразът „да тъпча човката си“ — и сменяхме пазачите на лодките, за да може и те да се наплюскат и да починат няколко минути, преди целият болезнен цикъл да започне отново.
Инструкторите се грижеха винаги да бъдем мокри, измръзнали, уморени или потиснати. На третия ден краката ми бяха станали на каша: напукани нокти, мазоли, които гноясваха от пясъка и от морската вода. Ръцете ми бяха пълни с трески от вдигането на дънери. Дори и главата ме болеше (от нас се искаше да носим непрекъснато стоманените каски — към втория ден разбрах защо онези си бяха боядисали главите в червено). Пълзяхме в тиня, заобиколени от истински мини, които експлодираха на метри от нас. Обстрелваха ни с истински куршуми, когато бягахме по трасетата с препятствия. И всеки път, когато смятахме, че тичаме последните пет, десет или петнадесет мили, се оказваше, че трябва да вземем надуваемите лодки и да правим всичко отначало. Никой не умря и никой не отиде в болница, макар че имаше доста навяхвания и наранени колене, лакти, вратове и рамене.
Най-лошият ден беше последният, петък. Наричахме го „Извинявай!“, както в песента „Извинявай, моряко“. През него продължаваха околосветските обиколки, бягането, трасето с препятствия, оживено от най-големите експлозивни заряди досега, яко плуване и накрая тичане по плажа с пълно бойно снаряжение, стоманена каска и мокра спасителна жилетка от растителни влакна. Имам и снимка от този ден — изглежда, добре съм си бил научил урока, защото съм най-отпред на групата, редом с инструктора.
В събота командващият, Джон С. Маккейн от Командването на Морските десантни сили, дойде, за да окуражи оцелелите през адската седмица петдесет души. Взехме думите му присърце. (И вкъщи трябва да е умеел да вдъхновява. Синът му Джон, сега сенатор от Аризона, беше военнопленник от 1967 до 1973 година в Ханой, където доказа жилавостта и твърдостта си в условия, много по-тежки от тези, в които бяхме ние.)
Тези, които успяхме да издържим докрай, бяхме интересна група. Закалени от трудностите, вярвахме, че не съществува никакво физическо изпитание, което да не можем да преодолеем. Парещата болка от раните ни премина в сгряваща гордост, че не се бяхме отказали. Бяхме видели седем или десет души да се отказват, а ние останахме. Чувствах се така, сякаш изведнъж са ме допуснали в някакъв недостъпен клуб със собствен таен знак и декодиращ пръстен21. Сега, след като бях преминал и ритуалите по терора и посвещаване, трябваше да отида в Пуерто Рико и Сейнт Томас, където щях да науча тайните на храма — дълбочинно плуване и методи за диверсия — и да стана истински водолаз десантник.
Докато оглеждах останалите от групата на издържалите, осъзнах нещо, което ще нося в себе си за цял живот. Това беше една проста, но ценна истина: никога да не шаблонизирам хората. Не би трябвало по външния вид да се съди за това, дали някой е подходящ за нещо. Например няма физически прототип за водолаз десантник — или тюлен, — въпреки че вероятно се смята, че трябва да е едър, мускулест мъж по калъпа на Арнолд Шварценегер.