И плувахме. О, как плувахме! Един от любезните ни инструктори, добродушен лейтенант акълия от Ню Ингланд на име Алиоти, ни принуждаваше да плуваме допълнително в съботните дни, за да ни предпазва от демоничното влияние на рома и развратните жени. Но далеч по-неприятно беше това, че ни караше да мъкнем една морска котва с форма на весло, докато той и някое маце, излетната на сал, ни гледаха как се мъчим. Когато се оплаквахме, той отговаряше, че това ще ни направи по-силни и по-мъжествени.
Не след дълго започнахме да се чувстваме съвсем сигурни във водата. Бяхме се научили да се справяме с неочакваното. (Кофти е например, когато поради спукани синуси от носа ти потече кръв, а се намираш на четири метра дълбочина. Вътрешността на очилата се напълва с кръв и се чудиш дали да ги изхвърлиш, защото наоколо има баракуди, змиорки и акули. И все пак ги изхвърляш. И оцеляваш.) Взривявахме разни неща и плувахме, стреляхме с 45-калиброви пушки и 38-калиброви пистолети — това бяха оръжията за подводна диверсия в онези дни — и получавахме загар от слънцето.
Но най-вече правехме терени. Перчехме се с телата си, като носехме сандали, шорти и тесни ризи винаги когато ходехме в Шарлот Амали, столицата на Сейнт Томас — което практически ставаше всяка вечер. Мак се запозна с една дама от Ню Йорк, която правеше бижута; аз проучих нещата около една учителка от Ню Джърси. Четиримата се юрвахме по заведенията към девет часа, танцувахме, пиехме ром и кока-кола докъм един, след това отивахме на плажа или в бунгалата на момичетата, за да правим уникални хетеросексуални физически упражнения, които Мак наричаше „насочени хоризонтални тласкания с бедрата“ и които извършвахме бързо едно след друго. Към пет часа се събуждахме и тичахме обратно до базата накрая на Шарлот Амали, поемахме няколко глътки чист въздух за енергия и отивахме направо на гимнастика. Трябваше. Ако изпуснехме сутрешните занимания, нямаше да бъдем свободни вечерта. А опазил Бог да изпуснем някой нощен набег.
Изпитали вкуса на тропическото блаженство, се върнахме в реалния свят — Литъл Крийк, — където участвахме в така наречените учения „Зулу 5 Оскар“. Това бяха занимания по бягство от плен. Учехме се да плуваме до кораби, да залепяме магнитни мини на дъната им и незабелязано да се измъкваме. По време на тези обучения тренирах и плуване под фериботи. Ролята на моряците в тези учения беше да ни залавят, когато слагаме мините. Почти никога не им се удаваше.
През октомври 1961, вече пълноправен водолаз десантник, бях назначен към Групата за подводна диверсия 21, базирана в Литъл Крийк. Честно казано, тогава бях само младши водолаз без никакви реални десантни специалности. Все още не бях квалифициран водолаз и не бях обучаван в скокове с парашут. Но за мен това нямаше значение. Живеех като в мечта. Военноморските сили ме обличаха, даваха ми чудесни играчки, а когато не плувах и не взривявах разни неща, можех да излизам с приятелите си, да пия и да скапвам от бой хората по баровете. Ние не започвахме, но ставаше така, че най-големият морски пехотинец или моряк започваше да се заяжда с нас. Може би причината се криеше в униформите ни, които се стесняваха в кръста и на ръкавите — от вътрешната страна на маншетите на ръкавите имаше зашити неверни емблеми. Ние бяхме много агресивно настроени. Това е слабо казано. Какъвто и да беше случаят, винаги се биехме. Но хубавото беше това, че винаги в тези боеве печелехме. Това се отразява на самочувствието много добре.
Най-напред трябваше да получа квалификация за водолаз. Върнах се в Сейнт Томас за още шест месеца плюскане на раци и пиене, топла вода, страстни жени и ром. В края на обучението бях в отлична форма — загорял, отпочинал. Носех часовник „Тюдор“ от неръждаема стомана, който даваха след получаването на квалификацията и го наричаха „голям часовник — малка пишка“.
След това дойде ред на скачането с парашут. Разпределиха ме във форт Бенинг, Джорджия, за обучение във въздуха. Отидох като член на зоологическия взвод. Наричаха го така, защото в него имаше имена като Рабит25, Бърд26 и Фокс27 и всички ние се впускахме в търсене на бобри28 и мацета.