Когато получих квалификация, установих, че страхотно харесвам скачането, и започнах да го правя и през почивните дни, като експериментирах с новите за онова време „плоски“ парашути. По време на обучението по подводна диверсия извършвахме само скокове с фиксирано въже — използвахме старомодни, уставни, параболични парашути с размер десет метра и половина. Викахме му скачане с въже. А аз винаги съм го наричал „метода на маймуната с въжето“.
Бях очарован от новите осемметрови плоски парашути. По онова време ги използваха само пилотите, но аз вярвах, че имат реални възможности в бойни ситуации. Формата им ги правеше по-лесно контролируеми, отколкото десетметровите парашути с въжета за отваряне. Станаха още по-маневрени, след като пробихме нови отвори и добавихме нови въжета за управление, с които на практика можехме да се насочваме във въздуха като с кормило.
Харесваше ми също и идеята да дърпам собственото си въже за отваряне, вместо да скачам със статично въже, което вършеше всичката работа. Това означаваше, че ще мога да падам свободно. Мисълта за това беше чудесна. Самото падане беше още по-добро. Свободата при полета, тишината и свистенето на вятъра покрай ушите — това бяха неща, които не бях правил никога преди. Усещането за свобода ми напомняше плуването под водата, но във въздуха, на хиляда и петстотин или две хиляди и петстотин метра височина, беше още по-приятно: можех да дишам и да виждам всичко на километри разстояние. Качвах се в самолета колкото се може по-често и скачах от все по-високо, като си позволявах да отварям парашута си все по-близо до земята. Инструкторите ми мърмореха, но аз смятах, че по време на бой човек е по-трудна за улучване мишена, когато пада свободно, отколкото ако се рее мързеливо. Защо да отваряш парашута на хиляда и петстотин метра и да позволиш на противника да те направи на решето, когато можеш да го отвориш на сто и петдесет и да останеш жив?
Научих се как да сгъвам парашути. Взех си един спортен плосък парашут и го промених, за да стане по-маневрен. Купувах всякакви книги за скокове с парашут и изучавах тънкостите на подготовката им, за да мога да се приземя там, където желая независимо от топлите и вертикалните въздушни течения, градиента на вятъра по височина и хилядите други малки променливи величини, които стават причина за някоя пукната кост или счупен череп.
Независимо от това, че трябваше да се квалифицирам като парашутист, през петдесетте и шестдесетте години нямаше интензивни програми за групите по подводна диверсия. Обучението по парашутизъм се извършваше само от армейците. На практика пътуването напред-назад заради един скапан скок можеше да отнеме цял ден. Нямаше средства за парашутизъм около Литъл Крийк и трябваше да убеждаваме някой пилот от въздушната база в Лангли — отвъд залива на Норфолк — да ни кара от Форт Лий на сто мили западно от Питърсбърг, Вирджиния. Понякога трябваше да ни карат същото разстояние на североизток към Форт А. П. Хил, където имаше одобрени зони за скокове. Не беше трудно да се намерят летци, защото всички „автобусни шофьори“ — пилотите на транспортни самолети — трябваше да получават редовни квалификации по КПСО — полет с Компютъризирано Пускане на въздушен десант от Самолет в Определена точка.
При КПСО, ако пилотите го правеха както трябва, 82 въздушнодесантен полк скача право върху предварително определената му цел. Но ако го объркаха, се стигаше до положение „Гренада“, при което зоните за скачане се пропускаха, не се вместваха в определените срокове и парашутистите изпадаха в опасност. При повечето от опитите пилотите грешаха.
Както и да е, отивахме до Форт Лий или Форт А. П. Хил, скачахме по веднъж, след това както Извънземното,29 се обаждахме до поделението и чакахме автобуса от Литъл Крийк да дойде да ни вземе. Повечето време, докато чакахме, прекарвахме в някое заведение, където се продават освежаващи напитки. Понякога имахме и гости, джентълмени в армейски униформи в цвят каки, които — след размяната на съответните любезности — размазвахме на пюре.
През първата година като водолаз десантник преживях две уникални събития. Първото беше, че се ожених. Щастливата дама беше Кати Блек, която така усърдно се бях опитвал да хвърля в басейна на „Ливингстън Авеню“ в Ню Брунсуик през лятото на 1958 година. Оттогава бях с нея. Виждахме се винаги когато се прибирах у ома и по онова време идеята за брак ми се струваше добра. В началото на шестдесетте не беше прието съжителство без брак — особено ако двамата произлизаха от добри католически семейства (или дори от лошо като моето). Ето защо придадохме на връзката си официален вид.