Когато се доближих до самолета, се обърнах по гръб отново, хванах се за глезените и се свих на топка. От това движение паднах надолу и започнах да се люлея като махало. Така можеха да ме издърпат в корема на самолета по-лесно.
Главата ми се изравни с люка. Хванах се с ръце и се набрах нагоре през него. Усмихнах се на явно ядосания старшина на екипажа, който работеше с макарата, и поздравих:
— Добро утро, старшина!
— Какво, по дяволите, стана отвън, моряк? Проклетото въже се мяташе по пода като лудо. Помислихме, че си в безсъзнание или че си ранен и ти се е счупило нещо.
— Просто карах водни ски, старшина.
— Не се будалкай с мен, лайномозъчен тъп задник такъв!
— Окей. Прав си, старшина. Не карах водни ски.
Той се усмихна триумфиращо.
— Върви на майната си! Аз правех сърф без ски.
Когато кацнахме, разказах на тълпа офицери и представители на фирмата какво се беше случило и какво мисля за системата. Не им разказах за това как карах водни ски във въздуха, макар че споменах, че ако спасяваният няма квалификация на парашутист, то по-добре е ръцете му да бъдат вързани към тялото, за да не страда от турбулентните въздействия.
Един от офицерите — капитан — ме дръпна встрани и ми каза, че съм направил професионален доклад. Поздрави ме за това, че говоря добре, и добави, че очевидно съм доста инициативен.
— Защо не се кандидатираш в офицерската школа, Марчинко? — попита той. Обясни ми, че обикновено Военноморските сили приемат по петдесет редници и сержанти във връзка с някаква програма, наречена ПИО — Програма за интеграция на офицерите. Каза ми също, че аз съм точно такъв човек, какъвто търсят. — С удоволствие ще напиша препоръка за теб.
— Е, сър — отговорих, — не съм сигурен, че ПИО е за мен. Точно сега бих предпочел да съм старшина в групите за диверсия, отколкото командващ морските операции на цялата проклета флота.
— Защо?
— Ами знаете какви са старшините, сър. Те могат да действат така, че нещата да вървят. Те държат истинската власт във флотата. Нищо не може да се помръдне, дори и адмиралите, ако старшината не нареди.
— Можете да правите това и като офицер.
— Не съм много сигурен, капитане.
— Защо, Марчинко?
— По дяволите, сър, най-напред аз не съм завършил гимназия, пък ще трябва да се съревновавам с всичките тези офицери от академиите. Още от самото начало ще съм в неизгодна позиция. И на какво да се надявам? Вероятно да стана младши офицер на някой кораб. А, да си призная честно, да бъда младши лайнар от флотата — моля да ме извините, сър, — който ръководи някакви моряци с окъсани задници, не, по-добре съм си при диверсантите. Скачаме с парашути, плуваме — правим нещо.
Известно време той мълчеше и дъвчеше лулата си, а после поклати глава така, както го правят офицерите, след като изключат напълно, и каза:
— Е, ако някога промениш решението си, обади ми се.
Глава 5
Накрая промених решението си за офицерската школа. Но това се дължеше не толкова на капитана, който ми написа препоръката, колкото на един старшина на име Евърет Е. Барет. Той беше специалист сапьор и помощник на мичмана при оръдията, който тъкмо беше станал командир по време на назначаването ми във втория взвод на Група за подводна диверсия 21. Наричахме го взвода, който не отстъпва на никого.
Ако някога съм имал наставник, то това е бил Ев Барет. Питате що за тип е това? Барет беше идеален прототип за старшина от някой филм — него би го играл актьор като Уорд Бонд34, ако Уилям Холдън35 вече не е грабнал ролята.
Възприемах го като възрастен, макар че когато го срещнах, той наближаваше четиридесетте. Беше жилест, сивоок мъж с остри черти, висок към един и осемдесет, с бяла, късо подстригана коса — много късо, — а на лявата си ръка нямаше безименен пръст, тъй като беше играл с експлозивни устройства повече от необходимото. Имаше стържещ, жабешки глас, който го изпреварваше с около петнадесет секунди (човек винаги чуваше Барет, преди да го види), и ръмжеше трудноразчленими цинизми в безкрайни поредици и изкусни комбинации — всичко това с еднообразните гласни звуци на човек от Нова Англия. Лафът „Псува като хамалин“ вероятно е бил измислен за Евърет Е. Барет.
Той не беше образован — или поне не специално образован. Четеше с напрягане и пишеше фонетично. Неведнъж го хващах, когато ни четеше новия устав, да го държи обратно. Но независимо от това, той го оглеждаше и след това се навираше в лицето на някой беден младши лейтенант и му рецитираше куп параграфи с официален тон. При тези изпълнения на Барет повечето офицери обикновено се сгъваха леко в коленете и отговаряха: „Да, прав сте, както кажете“, и толкова. Барет знаеше как да изкарва акъла на офицерите.