Нямах повече резерви.
Започнах да дърпам въжетата с двете си ръце, за да отворя парашута докрай, като изригвах псувни във въздуха.
Съвсем ясно си спомних, както човек на прага на смъртта, че бях тринадесетият човек, който скочи от самолета. Това беше лоша шега с Дики. Не трябваше така да протекат нещата. Долу, където щях да се размажа и да стана на ягодовочервена каша, се намираха според сведенията от тридесет до четиридесет въоръжени терористи, заложник и отвлечена ядрена бойна глава.
Това секретно въздушно нападение беше кулминацията на петмесечно напрегнато до крайност обучение и опъване на жили по осемнадесет часа дневно и седем дни седмично. Спусках се в безразборна спирала, защото Морската пехота на САЩ в безкрайната си мъдрост беше избрала мен да проектирам, изградя, екипирам, обуча и ръководя това, което считах за най-ефективната секретна антитерористична сила в света — „ТЮЛЕН-група 6“.
Не бяха минали и деветдесет дни от нашия катастрофално провалил се опит да измъкнем американските заложници в Техеран през 1980 година, когато самият адмирал Томас Хейуърд, командващ военноморските операции, ми заповяда да основа групата.
Това, което ми каза, беше недвусмислено: „Дик, не се проваляй.“
Взех присърце думите му. „ТЮЛЕН-група 6“ се обучаваше по-усилено от всички бойни единици досега, като чакаше удобен момент да покаже на скептичните бюрократи от флотата и тъпите лайнари в Белия дом, дето си клатят краката, че е възможно Морската пехота на САЩ да се бори ефективно с терористи. Бях срязал доста завои и изтрил доста обувки, за да изпълня заповедта на адмирал Хейуърд.
Изглежда, не се бях изложил — или поне досега. Така ли ще свършат нещата? Дики се пребива и изпуска най-интересното, а всички останали вилнеят и се сдобиват със звания.
Няма да стане. Бях едва на четиридесет — твърде млад, за да умирам. Задърпах отново въжетата. Мамка му, това няма да стане. Поне не така. Не и защото моят скандално скъп, лично избран, изобретателно променен, сгънат от собствените ми любещи ръце, проклет, шибан парашут не иска да се отвори.
Дърпах въжетата с всичката сила, която можех да събера. Най-после двете десни клетки се напълниха с въздух и изпотен и увиснал на ремъците, започнах контролирано лениво спускане в кръгове, като се опитвах да проумея къде, по дяволите, се намирам.
Бях на около пет километра навътре над океана, защото скоростта и свободното падане ме бяха отнесли встрани от първоначалната ми траектория на спускане. Под себе си виждах някакъв плаж. Проверих компаса и висотомера, промених курса си и се насочих към предварително уточненото място за кацане от триста квадратни метра. Това беше малка писта, врязана в гората на около половин миля от мястото, където се криеха терористите. Избрахме я за сборен пункт от една свръхясна спътникова снимка на Агенцията за национална сигурност (АНС), която ни изпратиха по факса, докато летяхме насам от Норфолк.
Намирах се на височина три хиляди триста и петдесет метра и доколкото можех да преценя, имах около десет мили летене, преди да се приземя. На повече от две хиляди метра под краката ми вълните се разбиваха в брега и проблясващите им бели гребени образуваха успоредни къдрави линии. Зад морето се простираше джунглата. Както се виждаше от снимките, тя беше проскубана по начин, характерен за Карибския район и Латинска Америка. Слава богу, не беше екваториална гора с високи дървета, които правеха приземяването с парашут отвратително. Ако гората беше екваториална, щеше да се наложи да скачаме далеч от брега и да излезем на тясната плажна ивица. Можехме да се доберем до острова и с плуване от кораб-майка, изглеждащ като обикновен пътнически кораб, който минава далеч от брега, или пък с малки надуваеми лодки, спускани от кораби или нисколетящи самолети.
Погледнах нагоре — нямаше звезди. Нямаше и луна. Парашутът сега работеше идеално, а ако вятърът духаше така, знаех, че ще стигна с лекота до зоната за кацане. Предстоеше ми около двадесетминутно летене и реших да му се насладя.
Прецених, че имам време за това. Все още имахме шанс да ги изненадаме. Разузнавателните данни, които получихме, показваха, че лошите няма да ни очакват. Поне не толкова скоро. Наистина „ТЮЛЕН-група 6“ беше нещо по-особено. Ние бяхме уникални — малки, суперподвижни, бързореагиращи екипи, обучени за едно: да убиват терористи и да спасяват заложници, и то да го правят по-добре от всеки друг на света. Никой не можеше да се движи толкова бързо, колкото нас. Никой не можеше да излезе от водата или да се спусне от небето с такава лекота.