Но взводовете за подводна диверсия са малки, жилави банди. Спяхме заедно, деляхме дежурства, плувахме по двойки и искахме да се храним групово, без да трябва да влизаме в столовата и да се примъкваме един по един между непознати моряци или, още по-лошо, морски пехотинци.
По онова време бях известен като Идиота. Идиот, защото бях достатъчно видиотен, че да лъскам до блясък дори и подметките на обувките си. Заедно с приятеля ми Дан Змуда, истинското му име беше Змудаделински, а прякорът Мъд36, измислихме начин да разкараме достатъчно войници от столовата, за да може нашият взвод да се храни заедно на една и съща маса.
Методът ни беше прост и ефективен. Първо влизахме в столовата и отрупвахме таблите си до краен предел. Слагахме всичко — от супата до ядките — на една и съща табла. После сядах сред група чисти, спретнати моряци с изискани маниери и ги поздравявах.
— Добър ден, господа — казвах и учтиво кимвах с глава.
След това Мъд се изсипваше шумно на стола до мен.
— Здравейте, другари по маса — добавяше той, вежлив като воин от армията на нейно кралско величество.
Сърдечният поздрав не се връзваше с външния вид на Мъд. Телосложението му наподобяваше противопожарен кран, беше и точно толкова як, а и някак си постоянно наперен. Облата му като на булдог челюст стърчеше предизвикателно, големият му славянски нос (чупен в незнаен брой побоища) беше наклонен леко встрани. Останалата част от лицето му на поляк изглеждаше, сякаш е изгладена с шкурка. Дори когато се усмихваше, очите му запазваха онова чудесно изражение на лудост. Усмивката му сякаш казваше: „Гледайте внимателно, хора, сега става интересно.“ Беше същата като на Хълк Хоган37, преди да забие Андре Гиганта38 в земята.
Групите за подводна диверсия имат свой талисман — един злобен жабок на име Фреди, с моряшка шапка, килната тарикатски и приличаща на тенджера. Един фас от евтина цигара е забит в ъгъла на устата му, в едната си ръка държи запалена пръчка динамит, а в очите му играе пламъчето на лудостта. Мъд имаше същия поглед и повечето моряци го намираха за доста обезпокоителен. Беше съвсем подходящ, за да прави номерата на Хънтс Хол39 едновременно с тези на Лио Горси40, които бяха по моята част.
След това Мъд, който обикновено ядеше десерта си преди предястието, вземаше нож от нечия табла, намазваше дебел слой сладолед — видът нямаше значение — върху стека си, добавяше половин бутилка първокласен сос и започваше да се храни. Мъд ядеше много бързо и не ползваше прибори. Повтаряхме това, което правехме в столовата по време на адската седмица, с тази разлика, че от присъстващите на масата през нея бяхме преминали само Мъд и аз.
Аз винаги започвах да се храня с грах. Ядях го, като го всмуквах през носа си. След първите няколко смръквания се оглеждах и млясвах с устни:
— М-м, страхотно е!
Когато нямаше грах, обикновено даваха спагети. И тях всмуквах през носа си, но установих, че ако сосът е твърде лютив, очите ми започват да сълзят.
Понякога изтънчеността не помагаше и тогава ставахме по-груби.
— Кафе, мистър Мъд? — питах аз.
— Непременно, мистър Идиот.
— Крем?
— Не, благодаря ви, мистър Идиот.
— Захар?
— Мисля, че не желая.
— Сопол? — Изсеквах се в чашката му.
— Прекрасно! — казваше той и я изпиваше наведнъж.
Открихме, че сме се прочули, след като три дни правихме подобни циркове. Към края на първата седмица в морето аз и Мъд трябваше само да влезем в столовата, да напълним таблите си и да се насочим към някоя маса. Тя се опразваше още преди да успеем да седнем.
Когато Барет разбра какво правим, пощуря.
— По дяволите, Марчинко! — ръмжеше той. — Не мога да те оставя сам за някакви си скапани пет минути, без да натикаш скапания си шибан задник в някоя скапана каша.
Освен болка от издърпаните уши получихме и допълнителни дежурства. По такъв оригинален начин Барет изрази благодарността си за изпълненията, които позволиха на взвода да се храни заедно. Аз и Мъд страдахме мълчаливо. Знаехме защо Барет го е направил. Ако не ни беше наказал, щеше да си има неприятности в бърлогата на шефовете и в името на спокойствието той ни пръсна задниците.