Шестмесечният ми престой на „Таусиг“ беше важен преходен период за мен. Живеех в „Страната на офицерите“ и се хранех в столовата — но единственото, което сега ме правеше по-различен, бяха нашивките на яката ми, светлокафявата ми униформа и това, че много хора от нисшия персонал ме наричаха мистър Рик, което беше за предпочитане пред мистър Дик42.
Мичман или не, аз все още мислех като редник. И това ми помагаше в работата. Знаех всички извинения на редниците, защото самият аз съм ги използвал. Можех да различавам добрите командири от лошите. Още в началото ясно осъзнавах, че не мога да възприема спрямо хората си командния стил, характерен за випускниците на академията, които често пъти са незаинтересовани, невъзмутими и надути, защото не съм незаинтересован, невъзмутим и надут човек. От друга страна, вече не бях редник и трябваше да се науча да ръководя — дори ако това означаваше да се вземат трудни решения.
Корабът „Таусиг“ се превърна в моя школа. Опитвах се да разбера как бих могъл да използвам системата на Военния флот за своя полза и в кои области мога да я променя. За своя изненада открих, че да ръководиш не е лесно. Да наредиш нещо на човек, знаейки, че то може да му струва живота, да го накараш да го извърши незабавно и без въпроси — за това е необходима същата увереност, както при скачане от самолет.
На по-ниско ниво работата на командира изисква човек да се научи да взема решения, а след това да ги отстоява, дори и да му досаждат и мърморят, да го молят и уговарят. Едно от най-трудните решения, които съм вземал през живота си, беше прекратяването на отпуската на екипажа ми, защото по котлите имаше още работа. Защо ли? Защото и аз съм бил моряк и зная какво означава за тях една нощ навън.
Моето минало ми даваше няколко предимства. Приех работата си със самоувереността на водолаз десантник — знаех, че мога да се бия, да плувам и да скачам с парашут по-добре от всички на борда на „Таусиг“. Да не говорим за това, че можех да превърна в накълцан дроб всеки, който се опиташе да си мери силите с мен. Това направи живота ми с екипажа много по-лек.
Натрупаният опит в групите по подводна диверсия ми помогна да установя по-добри отношения и с офицерите. Повечето от тях бяха наясно с възможностите на водолаза десантник и се отнасяха с уважение към мен, макар че невинаги имаха желание да изпълняват нарежданията ми. Разбирах се и с Ърл Намбърс, шкипера на „Таусиг“, и авторитетът ми беше много над средното ниво.
Но аз нямах бъдеще като капитан на кораб и знаех добре това. Имаше прекалено много випускници на академията пред мен. През шестдесетте години академичното братство във Военния флот беше много силно. Талисманът за успеха беше пръстен от учебния клас — а моите кокалчета бяха голи. На хоризонта пред мен нямаше самолетоносач или фрегата с управляеми ракети — нямаше дори и кораб като „Таусиг“.
И въпреки всичко, получавайки нашивките си, ставах длъжник на флотата. Бях решил да я превърна в своя кариера. Но какво щях да правя в нея, беше друг въпрос. Всъщност това не е съвсем точно. Знаех какво искам, въпросът беше как да го постигна.
Исках да стана тюлен. Знаех за тях от създаването им през 1962 година. За първи път видях тюлени в Литъл Крийк, когато се връщах от едно от първите си пътувания из Карибско море. Щабът на „ТЮЛЕН-група 2“ се намираше отвъд футболния стадион на групите за подводна диверсия. Те изглеждаха съвсем различно от нас. Най-напред, обличаха се добре. Носеха лъскави черни парашутисти обувки марка „Кокран“ с пъхнати в тях панталони, докато ние, водолазите десантници, бяхме с обикновени обувки с цинтове и със свободно пуснати панталони. Част от оборудването на водолазите беше още от Втората световна война. Тюлените получаваха най-добрите военни играчки. И всичко беше ново: нови смъртоносни оръжия, ново експериментално оборудване, дори нови методи и стратегии за военни действия по време на война с използване на специални средства.
Най-хубаво от всичко беше, че ходеха доста при своите обучения. Винаги бяха в движение: занимаваха се с всякакви неща — школи по въоръжение, по езици, скачане с парашут, провеждаха шестмесечни военни учения в джунглата, а също се обучаваха да оцеляват при арктически условия. И макар че обичах да съм водолаз, поглеждах през оградата като омагьосано дете, което за първи път посещава Бродуей, гледах как тюлените идват и си отиват и се заклех, че един ден аз също ще стана тюлен. И имах тази възможност — във Виетнам, когато двете групи тюлени се разшириха и почти се удвоиха.
Първите американски бойни единици пристигнали във Виетнам на 8 март 1965 година. На този ден части от Трети морски полк на Трета морска дивизия стъпили на плажа близо до Да Нанг. Посрещнал ги надписът: „Добре дошли, моряци на САЩ — Група за подводна диверсия 21“. Водолазите десантници са едни от първите американски военни, които отиват във Виетнам. Тюлените идват по-късно. През февруари 1966 година, когато научих, че първата част от „ТЮЛЕН-група 1“ от Сан Диего е заминала, все още бях на „Таусиг“. Смятах, че след като Западният бряг участва, „ТЮЛЕН-група 2“ няма да се забави много. Затова използвах всичките си връзки, за да се прехвърля при тях.
42
Игра на думи. — Името Ричард се съкращава на Рик или Дик, но думата Дик означава и мъжки полов орган. — Б.пр.